— Прекалено е важно, за да й го разкажа — споделя тя с мен по телефона. — Просто трябва да го запазя за себе си.
Никола събужда у мен непознати чувства. Всичко, което казва, ме интересува и никога не преставам да се възхищавам колко е красива. Иска ми се да я защитавам и да сложа света в краката й. Представям си двама ни в бляскави роли от киното: Райън и Тейтъм О’Нийл в „Хартиена луна“, Жан Рено и Натали Портман в „Леон“, Джон Уейн и Ким Дарби от „Истински издръжлив“ — възрастен мъж и непълнолетно остроумно хлапе, които проправят пътя си през живот, изпълнен с приключения. Не знам дали това ще има някакво значение за Изи. Но знам, че Никола променя живота ми до неузнаваемост.
дом
В училището, където работи майката на Никола, има родителска среща и Кейтлин е предупредила дъщеря си, че няма да се прибере преди девет. Съзнавам, че ако се върне по-рано, ще се наложи да се крия в гардероба или на балкона. Но Никола настоява да дойда у тях и аз се предавам. Искам да я видя у дома. Искам да познавам и тази част от живота й.
Пристигам на Викториан Терас, където тя и майка й живеят на номер трийсет и шести, и Никола отваря вратата, облечена в джинси и тъмносин суичър, няколко размера по-голям. Не успявам да сдържа усмивката си.
— Какво има? — репчи се тя.
— Нищо, просто гледам пуловера ти. Не ти ли е малко голям?
— Такава е модата — отговаря тя.
Следвам я през смях и затварям вратата след себе си. Чувствам се странно, сякаш съм натрапник.
— Искаш ли нещо за пиене? — пита Никола.
— Не, благодаря.
— Аз пия чай, така че…
— Спокойно, всичко е наред.
Изглежда леко притеснена. Може би е искала да играе ролята на домакиня.
— Гладен ли си?
— Да — лъжа аз. — Малко. Какво има за ядене?
— Мога да ти направя тост с яйце, тост със сирене или тост с колбас.
— Значи си много сръчна с тостера, така ли?
Тя се разсмива.
— Може да отворя и пакет бисквити.
— Добре, бисквити. Ще ям, каквото ядеш ти.
— Мама ходи на пазар в понеделник и купи едни много вкусни. Германски или белгийски, или не знам точно какви бяха, но ги изядохме и са останали само обикновени. Искаш ли?
— Чудесно, най-много обичам обикновени.
Тя ме гледа замислено.
— Обаче са без шоколад.
— Най-обичам обикновени бисквити без шоколад.
Никола въздиша облекчено.
— Седни във всекидневната — сочи тя вратата вляво. — Ще ги донеса след минута.
индивидуално
Влизам в стаята, която ми е посочена, и се оглеждам. В ъгъла има телевизор и видео, до стената са поставени голям диван и два фотьойла. В двете ниши има лавици със стотици книги, до тях пиано и върху него калъф за цигулка, а насреща голям френски прозорец, който гледа към миниатюрна градинка. Усмихвам се, защото осъзнавам, че всъщност проверявам пътя си за отстъпление.
Навсякъде из стаята са пръснати снимки на Никола — по стените и върху лавицата над камината. Разглеждам ги: Никола като бебе лежи в кошарката си; Никола прави първите си стъпки, облечена в яркосиня рокличка; една малко по-млада версия на Никола, която аз познавам, в компанията на майка си, и, предполагам, на дядо и баба, в някаква градина; друга снимка на морския бряг с кофичка и лопатка в ръце — трябва да е била на шест или седем. Накрая една официална снимка в училищна униформа — девет– или десетгодишна е. Докато гледам фотографиите, си спомням как тя дойде в моя апартамент и разгледа моите. Изпитвам онова, което сигурно и тя е изпитвала — изправен съм пред недостъпен свят.
— Успях да ги изровя — тържествува Никола, влизайки в стаята. Носи чиния, пълна с обикновени бисквити. Фактът, че се е погрижила да ги извади от пакета, говори много. Но фактът, че забелязвам това, говори още повече. Моето момиче наистина е без грешка.
Взимам си една бисквита, а тя оставя чинията върху страничната масичка до своята чаша с чай.
— Е, това е моята къща — казва Никола, като сочи гордо с ръка. — Харесва ли ти?
— Да, много е хубава.
— Не е толкова напудрена като твоя апартамент. Не искам да кажа нищо лошо. Нямаме толкова красиви вещи, но аз си я харесвам.