— Няма значение какво притежаваш, важното е какво правиш с него. Тук всичко изглежда страхотно.
— Мама и аз я боядисахме миналото лято. Е, аз помогнах да изберем цвета на стените — този — се нарича „нежна ябълка“, а тя свърши повечето работа с помощта на вуйчовците ми. Обаче си боядисах стаята сама.
— Наистина ли?
— Да. Искаш ли да я видиш?
Толкова е въодушевена, че не посмявам да откажа, въпреки че се чудя как ще успея да се измъкна от горния етаж в случай на необходимост.
— Да вървим — казвам. — Покажа ми бърлогата си.
Тя грабва чашата с чай и шепа бисквити и ме повежда по стълбите.
— Ето тук — тя гордо посочва надпис от едри многоцветни гумени букви, който гласи: „Стаята на Никола“.
— Наистина ли?
Тя ме сръгва с лакът.
— Да, наистина.
Според Никола стаята е боядисана в „метличено синьо“, но това е недоказуемо, защото стените са покрити с плакати. Тя влиза в ролята на гид и ми показва галерията си от популярни певци и групи, които включват Ен Синк (защото харесва музиката им), Степс (защото харесва как танцуват), Роби Уилямс (защото иска да се ожени за него), Уестлайф (защото си пада по двама от тях), Ъшър (защото харесва и музиката, и него), Мел Си и Гери Халиуел (защото покриват мястото, където тапетът се е скъсал), Фред Дърст от Лимп Бискит (защото приятелката й Кийша ги харесва, макар Никола да смята, че са малко шумни), Ес Клъб 7 (защото харесва песните им), Кърт Кобейн от Нирвана (защото една съботна сутрин видяла Брендан на Ууд Грийн Хай Стрийт да носи фланелка на Нирвана), Бритни Спиърс (защото плакатът е безплатно приложение на вестника) и Еминем (защото Кийша има на касета с албума, където ругае на поразия, което силно я кефи).
— Стаята ми е страхотна, нали?
— Да, така е. Изобщо не предполагах, че имаш толкова много плакати. Ще видя какво мога да задигна от офиса на „Тийн Сийн“, имаме купища.
Лицето й се изопва.
— Не слагам на стените си каквото и да е. Имам вкус.
Продължава обиколката, като ми изрежда любимите си книги, любимите си дискове, любимите си ароматни пръчици и дори любимите си плюшени играчки — единствените предмети в стаята, които напомнят, че все още е дете. Само допреди няколко години тези играчки са били най-скъпото й, дори сега е ясно, че все още е силно привързана към тях.
— Имах стотици — обяснява Никола, посочвайки колекцията си от плюшени играчки, подредена на пода в ъгъла до портативната й компактдискова уредба. — Обаче раздадох повечето от тях, защото бяха много бебешки.
— А тези какви са?
— Тези са любимите ми. — Тя ги сочи една по една. — Това — маха към мече с размер на четиригодишно дете, — е Патрик. Имам го още откакто бях много малка, ама наистина много малка. Купи ми го дядо — тя сочи носа на мечето. — Виждаш ли как е изтъркана козината тук?
Кимам.
— Аз съм го направила. Мама казва, че съм му търкала нослето, докато заспя. Правила съм го всяка вечер в продължение на години.
— А това — тя показва бяла мъхната горила с червено лице и копчести очи, — това е Хари и той може да прави ето така. — Към ръцете и на главата на горилата са прикрепени пружини, и тя подскача нагоре-надолу и маха с ръце във въздуха. — Мама ми го купи за десетия рожден ден, защото бях луда по дивите животни и исках да имам истинска маймунка.
— А това кой е? — соча плюшен тигър. Гривата му е оръфана, а козината проскубана. Личи, че е виждал и по-добри дни.
— Той е един от най-големите ми любимци. Имам го от осемгодишна. Може да решиш, че си измислям, но името му е Дейв.
— Дейв? — изненадвам се.
— Кръстила съм го на теб — усмихва се тя. — Винаги съм знаела, че някой ден вие двамата ще се срещнете.
на едро
Няколко дни по-късно на път от работа към къщи налитам на Шон, стар приятел на Изи, който живее в Глазгоу. Ейми, жената на Шон, роди момиченце миналото лято, точно преди Изи да забременее, така че дори не съм сигурен дали той знае какво се е случило с нас. Шон е дошъл в Лондон по работа и се е запътил на среща със свой клиент. Той ме разпитва за Изи, а аз него за Ейми и бебето Амбър. Казва кратко, че Ейми е добре, след което цели десет минути ми говори за Амбър — за това как спяла, как ядяла, какво обичала най-много, как сграбчвала с пръстчетата си предметите, което недвусмислено показвало, че ще бъде гениална. Списъкът няма край.
Макар да се мразя за това, изпълва ме страхотна завист. Не защото Шон има бебе, а аз нямам, а защото той може да се хвали колко прекрасна е неговата дъщеря, а аз не мога да направя същото. Иска ми се да разкажа на този мъж, който дори не ми е близък приятел, всички неща, заради които се гордея с Никола — колко е красива, колко е талантлива, как учителите й казват, че рефератът й е толкова добър, че сигурно ще получи грамота. Но съм принуден да си прехапя езика. Накрая той ме съветва: „Вие с Изи трябва да си имате деца. Това ще промени целия ви живот.“. Усмихвам се криво, защото знам, че не иска да каже нищо лошо. Но безгрижната му забележка ме жегва и аз нарочно поглеждам часовника си, защото не искам да остана повече с него. Преди да се разделим и всеки да поеме в своята посока, той ми изкопчва обещанието, че Изи и аз ще отидем да прекараме някой уикенд с него, Ейми и бебето Амбър. А първото нещо, което правя, след като го оставям, е да извадя мобилния си и да позвъня на Никола.