вкус
В пълен контраст с първата част от нашия шляй-пазар, прекарваме отреденото за мен време далеч по-улегнало. Завеждам Никола в рок и поп секцията на мега музикалния магазин на Оксфорд Стрийт, намирам „М“, за секунди откривам каквото търся и й го показвам.
— Ван Морисън, „Astral Weeks“ — прочита заглавието тя. — Кой е той?
— Просто един тип, който умее да пее.
— Струва едва шест лири и деветдесет и девет — установява тя. — Само това ли искаш?
— В интерес на истината, не мога да понасям Ван Морисън — отговарям. — Нямам нищо лично против него, но мразя и се отвращавам от всичко, което е изпял и записал.
Никола се разсмива.
— Обаче Изи го харесва и това е единственият й недостатък. Е, харесва ранните му записи. Когато се запознахме имаше на касета „Astral Weeks“ и през цялото време си я слушаше. Направо ме подлудяваше с нея, след което или я скъса, или я загуби, но никога повече не се опита да си вземе нова просто защото вече не се интересува особено от музика. Но дори и сега, когато я видя как понякога се размотава из къщата, си мисля, че ако имаше „Astral Weeks“ сигурно щеше да я слуша. Предложих й да си го купи на диск, но тя винаги забравя, затова все си мисля да го направя вместо нея, но досега така и не съм.
— Защо?
— Знам, че ще ти се стори грозно, но ми е трудно да харча пари за музика, която не харесвам.
Никола отново се разсмива.
— Е, хайде, Дейв! Не можеш ли да го направиш заради Изи?
— Не. Една година тя ме помоли да купя на майка й „Най-добрите хитове на АББА“ и аз не можах.
— Защо?
— Защото са АББА, затова! С радост щях да взема „Хитовете на Блонди“ или кутията с пет диска на Ник Дрейк или дори Мадона! Но не и АББА. Не можах да понеса мисълта, че спечелените ми с труд банкнотки ще отлетят при Бени и Бьорн в Швеция, за да поддържат лукса, в който са свикнали да живеят. И тук се явяваш ти. Ти можеш да ми купиш „Astral Weeks“ c твоите пари, а аз да я подаря на Изи, без да имам чувството, че съм подпомогнал фонда „Да построим за Ван Морисън още по-голямо имение в Ирландия“.
Никола ме удря с юмрук по ръката.
— Понякога си гаден!
Ако бях обикновения свадлив баща, който дразни обичайно намусената си дъщеря в тийнейджърска възраст, не бихме се различавали от стотиците хора в магазина. Но докато се обръщам към Никола, с крайчеца на окото си зървам някого от другата страна на рафта с дискове. Изи. Само на няколко сантиметра от нея съм, но тя все още не ме е видяла. Толкова е близо, че почти я докосвам, и все пак ни делят милиони километри. Пожелавам си да ме види. Искам да погледне към мен, после към Никола и да направи връзката. Така всичко ще излезе наяве. Няма да се налага да събирам смелост, за да й разкажа за дъщеря си.
Животът обаче не е толкова лесен. Изборът е мой. Трябва само да проговоря и тя ще разпознае гласа ми, ще вдигне очи и всичко ще свърши. Замръзвам, опитвайки се с цялото си същество да постъпя правилно. Но не успявам. Прикляквам ниско и повличам със себе си Никола, като се обливам в ледена пот.
— Какво става? — изненадва се Никола.
— Изи е там — прошепвам. — Трябва да си вървиш. Ще ти се обадя по-късно, обещавам.
Никола се устремява към изхода, без да се обърне нито веднъж. Да я гледам как се отдалечава, е най-тъжното нещо в света. Сякаш съм я предал, защото се срамувам от нея. Чувствам се непочтен, но не мога да постъпя иначе. Изчаквам, докато се изгуби съвсем от погледа ми, и се подготвям за онова, което следва. Решавам, че имам две възможности — първата е да изляза от магазина, без да се обръщам назад, втората е да се обадя на Изи. Струва ми се подло да избягам от нея сякаш отново избирам по-лесния начин, а аз не заслужавам да се измъкна лесно. Така че поемам дълбоко въздух, изправям се на крака, сякаш нищо не се е случило, и продължавам да ровя из дисковете. След две секунди тя ми се обажда.
— Здрасти, скъпа — казвам, като вдигам поглед. — Какво правиш тук?
Изи приближава и ме поздравява с целувка.