— Всъщност не правя нищо друго освен да се пречкам. Сядайте! — Той посочва дивана. — Ще ви приготвя нещо за пиене. Адел се опитва да направи физиономията си по-приемлива — това са нейни думи, не мои.
Деймиан изчезва и ни оставя да се оглеждаме. Не си спомням кога за последен път съм бил в техния апартамент, но съм сигурен, че са направили сериозен ремонт. Преди стаята беше жълта, а сега е бледозелена. Старата газова камина е заменена с открита от дялан камък, а в ъгъла има купчина от полуразопаковани подаръци. Различавам няколко плюшени играчки и голяма кутия с марката на „Фишър Прайс“. Върху облегалката на малък стол е метнато лимонено зелено гащеризонче. Разпознавам го моментално — онова от „Бейби Гап“. Приближавам се и го вдигам към светлината, както направих онзи далечен ден в магазина.
— Много е сладко — казва Изи. — Но не ли е малко голямо за новородено?
— Голямо е, разбира се — потвърждава Деймиан, който в същия момент влиза в стаята. — Брат ми Гарет го взел. Той е на деветнайсет и изобщо не се сетил да прочете, че на етикета пише „двайсет и четири до двайсет и шест месеца“. Нищо, нали ще порасне.
Всички гледаме гащеризончето. Но само един се принуждава да напусне стаята заради него. Казвам, че отивам до тоалетната, а когато се връщам, съм възстановил самообладанието си и колената ми вече не треперят.
аз
— Е, как се чувстваш като татко?
— Страхотно — отговаря Деймиан. — Толкова е хубаво, колкото си го представях. Същевременно е странно, че сега я има. Толкова се готвихме за нея и хоп! Ето я да рита с крачета и да пищи в реалния свят. Все още не мога да го повярвам, истинско чудо.
— Така е, Деймиан — потвърждава весело Изи. — Вече си баща за цял живот. Всичко е пред теб, особено с момиче. Преди да се осъзнаеш, ще е станала тийнейджърка, ще се затваря нацупено в стаята си, ще харесва пъпчиви момчета и ще слуша музика на максимума.
— Нямам нищо против силната музика, но момчетата ме тревожат. Вече казах на Адел, че Мади няма да има нищо общо с момчетата, докато не стане на двайсет… по-добре на трийсет години.
— Като единствения човек в тази стая, който все пак някога е бил момиче на подобна възраст — намесва се Изи, — позволи ми да ти разкрия, скъпи, Деймиан, че не съществува баща на този свят, който може да спре едно момиче, щом става дума за момчета, така че най-добре свиквай с идеята още отсега. Не съм дори сигурна дали моят татко търпеше Дейв в началото, но впоследствие се примири.
— Баща ти ме мислеше за много готин, докато не му съобщи, че ще се съберем да живеем заедно — засмивам се аз.
— Вярно е — потвърждава тя. — Татко дори ме предупреди, че ако заживея с Дейв, ще проваля всичките си шансове той да ме направи почтена съпруга. Каза ми: „Защо да си купува крава, когато получава млякото безплатно?“
В стаята влиза Адел с бебето. Изглежда по-зле и от Деймиан. Облечена е с тениска, хавлиен халат до земята, къси чорапки със семейство Симпсън и плюшени пантофи. Небрежната външност, както и тази на съпруга й, е на светлинни години от последния ми спомен — преди повече от година четиримата излязохме на вечеря и тя носеше доста секси черна рокля без ръкави на „Прада“ и през цялата вечер се притесняваше за косата си.
Деймиан поема бебето, а Изи и аз прегръщаме Адел.
Мади сумти в ръцете на баща си.
— Искате ли да я подържите? — пита той.
Изи кима и внимателно взима бебето. Налага ми се още веднъж да напусна стаята под претекст, че отивам за чаша вода.
любовна среща
В осем и половина вечерта двамата с Изи пътуваме към къщи с метрото по Северната линия. Седим в последния вагон, който е практически празен. През цялото време Изи мълчи. Или гледа навън в тъмнината, или чете малките обяви над прозорците. Само от време на време си разменяме по някоя дума и когато го правим, гласовете ни потъват в ритмичното тракане на вагона по релсите.
— Знаеш ли какъв ден щеше да е деветнайсети март?
— Не. Какъв? — питам.
— Денят, в който трябваше да се роди нашето бебе, ако го бях износила — съобщава тя делово. В гласа й няма скръб. — Изчислих го преди месеци.
— Не трябва да мислиш така.
— Знам. — Изи ме поглежда, В очите й се чете въпрос. — А ти? Мислиш ли?
Издържам на погледа.
— Да, разбира се.
— Нямах представа.
— Защо?
— Защото никога не говориш за това. Знам, самата аз не исках. Когато се случи… струваше ми се, че искаше да разговаряме. Сега обаче… нищо. Сякаш не е било.
— Ти би ли искала да говоря повече за това?
Тя се заглежда в прозореца насреща.