Разбира се, животът няма да спре само защото остарявам. Знам, че скоро няма да сменя маратонките си „Еър Макс“ с домашни чехли, но онова, от което се страхувам и от което, подозирам, се страхуват всички мъже, е промяната, без значение колко постепенна и незабележима е тя. Но промяната е факт от живота, така че човек може или да се бори с нея и да се провали, или, като жените на милениума, да я приеме и да я обърне в своя полза. Но както при повечето неща в живота, съществува и средно положение: макар и да изпадам в ярост от демодирането на моите „Найки“, някъде дълбоко у мен съществува частица, която тайничко очаква да натрупам години.
Част четвърта
(Март — юни 2001)
Когато сърцето ти е разбито, когато гемиите ти са потънали, повече нищо няма значение. Това е краят на щастието и началото на покоя.
най-хубаво
Карам обратно към Ууд Грийн с Никола, седнала до мен. Днешното ми алиби е, че съм излязъл да търся нов комплект крушки за фаровете на колата. Алибито на Никола не е толкова конкретно: тя е в междусрочна ваканция и е излъгала майка си, че ще излезе с приятелки. През целия следобед кръстосваме без цел и посока из северен Лондон, защото Никола иска така и аз съм щастлив, че тя е щастлива. Вали и затова сме спуснали гюрука, но въпреки това ни е приятно, защото слушаме хубава музика. Все пак открихме няколко общи допирни точки по отношение на музиката: тя ми пуска „Remedy“ на Бейзмънт Джакс, албум, който съм пренебрегнал, когато излезе на пазара, защото не обичам данс музика. Но той се оказва доста добър и ние за пореден път слушаме пилотното парче.
През последния месец животът сякаш се уравновеси. Изи и аз правим сериозни усилия да прекарваме повече време заедно. Всъщност днес, веднага след като оставя Никола, ще бързам за вкъщи да се преоблека, за да излезем с Изи. Тя е запазила маса в един нов ресторант в Найтсбридж, където, както всички твърдят, местата са заети три месеца напред. Изи за пръв път е използвала привилегиите си като шеф на списание.
Докато спирам на светофара, Никола изключва уредбата по средата на парчето „Red Alert“ и аз я поглеждам изненадано.
— Но защо? Аз го слушам!
— Съжалявам — казва тя. — Трябва да те питам нещо, Спомняш ли си, че преди много време ти говорих за едно момче от нашето училище?
— Брендан ли беше?
— Ъхъ. Тази вечер има купон. И той ще бъде. И… значи… с една дума, мисля да се опитам да го сваля.
— Да го свалиш ли?
Тя кима.
— Не знам обаче дали изобщо е навит да си хваща гадже. Винаги движи с момичета, но нищо повече.
Това момче Брендан ми харесваше много повече, докато беше само обект на несбъднатите фантазии на Никола. Познавам келешите като него. Всъщност някога самият аз бях такъв.
— Сигурна ли си, че го харесваш толкова много? — усъмнявам се.
— Ъхъ. Разбира се.
— Тогава какво беше това „не съм сигурна, че иска да има гадже“?
Тя свива рамене.
— Може да не иска, нали? Съществува и тази възможност.
— Но нали точно това искаш? Ти да му бъдеш приятелка?
— Да.
— Тогава защо не нагласиш нещата така, че да те целуне?
— Защото искам аз да го целуна.
Когато светофарът сменя цвета на зелено, опитвам по-различна тактика.
— Той много момичета ли е целувал, този Брендан имам пред вид?
— Куп момичета го харесват. И доколкото знам, правил го е с някои от тях.
Точно това искам да чуя.
— Според мен той не е за теб — заявявам.
— И защо?
— Защото ти си по-добра и заслужаваш повече.
— От кое?
— От това да позволиш на някой петнайсетина годишен празноглавец да те целуне, без да ти стане гадже. Ти абсолютно сигурно си най-красивото момиче в училище и… просто мисля, че заслужаваш някой по-добър.