— Но аз не искам някой по-добър — отвръща ми тя унило. — Искам Брендан.
Никола се нацупва и въпреки че съм достатъчно възрастен, за да знам по-добре от нея как да се държа в подобни случаи, аз също се намръщвам. Гледам си пътя, въздишам тежко и включвам програмата на „Радио 4“, от което тя побеснява. Не си говорим, докато не я свалям на обичайното място на две преки от дома й.
— Отивам си — казва тя, грабва си чантата и отваря вратата на колата.
Неочаквано изпитвам вина.
— Не може да си тръгнеш просто така.
— Как?
— Така, сърдита само защото казах нещо, с което ти не си съгласна.
— Но аз харесвам Брендан.
— Знам, скъпа. Всичко, което казах, е, че момчетата… е, те понякога могат да бъдат гадняри. Не всички. Само някои от тях, така че… не знам. Просто… се пази и не им се доверявай сляпо. Казвам го само защото искам най-доброто за теб и се гордея с теб… и тъй де, ти понякога ме караш да се смея, което не е никак лошо.
— И ти ме разсмиваш… понякога.
— Е, сдобрихме ли се?
— Да. — Тя ме поглежда. — Най-добре да вървя. Ще ти се обадя утре да ти кажа как е минал купонът, съгласен ли си?
— О’кей.
— Доскоро.
— Да — повтарям. — Доскоро. И да знаеш, че те обичам.
Нямах намерение да го изричам, но е истина и го казвам на Никола толкова естествено, колкото и на Изи.
— И аз те обичам — отвръща тя и слиза от колата. Наблюдавам я как се отдалечава по улицата и изчезва от погледа ми. Тогава иззвънява телефонът ми.
оцеляване
— Здрасти, Дейв. Аз съм.
Изи е.
— Какво има?
— Лоши новини. Мисля, че ще трябва да отменим плановете си за тази вечер.
— Защо?
— Заради Стела. Положението е трагично. Изглежда се е разделила с Лий.
Според Изи Стела решила да свърши тази работа по средата на една кавга за това дали да отидат на кино, или не. Лий искал да ходят, а тя искала да си останат вкъщи. Казала му да върви сам и той отговорил, че точно това смята да направи. Тогава тя се ядосала и попитала, ако толкова много иска да излезе без нея, защо просто не си вземе багажа и да не се мярка повече. А той това и сторил. Сега била потънала в океан от сълзи, а Изи щяла да прескочи да я види, за да се убеди, че всичко е наред.
— Наистина съжалявам, скъпи — извинява се жена ми. — Ще се реванширам, обещавам.
— Няма нищо — отвръщам. — Няма проблем. Да си двайсет и четири часа на разположение на приятелките си е едно от задълженията на душеприказчика… Има ли женски род тази дума?
Тя прихва.
— Ти обаче можеш да излезеш. Защо не направиш нещо приятно за себе си? Ще се чувствам много зле, ако знам, че заради мен си седиш сам в къщи в четвъртък вечер.
— Нищо ми няма. Ще си остана у дома.
— И какво ще правиш?
— Онова, което правих преди да те срещна.
— Какво-о-о? Ще ядеш нездравословна храна, ще гледаш долнокачествени филми и ще излизаш с леки жени?
— Не. Ще слушам музика. Много силно.
какво да правя?
Наближава полунощ и аз съм изслушал всичките си любими песни, диск след диск. Седя във всекидневната, което не ми е позволено, с включен до дупка усилвател, за което сигурно вече ме ругаят съседите. Кутийките на дисковете се търкалят разпилени около мен, плочите са извадени от обложките им, а аз като обезумял диджей, чиято аудитория е сам той, не показвам никакви признаци на умора. Обзет от еклектично настроение, тъкмо се каня да сменя седеминчовия сингъл „Seven Rooms of Gloom“ на Фор Топс с „50 Dresses“ на Анималс Дет Суим, като вече поглеждам към „Everyday“ на Анди Стоун и след това вероятно към „Sliver“ на Нирвана, когато мобилният ми телефон звънва. Колебая се дали да не си поправя оглушки, но може да е Изи.
— Дейв Хардинг ли е на телефона?
Гласът е момичешки, но не принадлежи на Никола.
— Кой се обажда?
— Вие не ме познавате. Казвам се Кийша. Аз съм приятелка на Никола.
Изправям се на нокти.
— Какво има? Тя не трябваше ли да бъде на купон заедно с вас? Случило ли се е нещо?
Настъпва дълга пауза. Чува се музика. Направо съм болен от нерви.
— Не съвсем…
— Какво значи „не съвсем“? Да не се е случило нещо на купона?
— Точно тук сме. В момента. Работата е, че…
— Какво? — Губя търпение с това момиченце.
— Ами… Никола се напи. — Кийша се разплаква. — Страшно е пияна и повръща навсякъде. Не ми позволява да я заведа при майка й, а не мога да я заведа у нас, защото мама и татко ще ме убият, като разберат, че сме пили. — Момичето сърцераздирателно се разридава. — Каза ми да позвъня на вас.
— Но тя е добре, нали? Не е в опасност?
— Добре е — хлипа Кийша.
— Тогава защо не се обади на майка си?
Дълго мълчание.