— Майка й не знае, че е тук. И моята не знае. Решихме да кажем, че тя е у нас, а аз у тях. И ще стане страшно, ако родителите ни открият, че сме ги излъгали.
— Кажи й, че идвам веднага — въздишам.
— Ще загазим ли, господин Хардинг? Ще кажете ли на нашите?
Страхът в гласа й ми напомня собствената ми младост, когато най-ужасното нещо на света бе да забъркаш неприятности с родителите си. Не мога да й помогна, но й съчувствам.
— Не — успокоявам я. — Дай ми адреса, на който сте, и аз ще уредя всичко.
Приключвам разговора и се оглеждам из стаята, където са разпръснати всичките ми дискове и плочи. Едноличният ми купон е приключил. Трескаво мисля какво да направя, после набирам номера на Фран.
— Това е телефонът на Фран — отговаря мъжки глас. Предполагам, че принадлежи на легендарния Линдън.
— Здравейте, тя там ли е?
— Кой я търси?
— Кажете й, моля, че е Дейв от службата. Спешно е.
Линдън изгрухтява нещо неразбираемо и след секунди се обажда Фран.
— Дейв? Полунощ е — установява тя. — Къде си?
— Аз съм си у дома. А ти къде си?
— У Линдън в Тъфнел Парк. Не мога да повярвам, че току-що говори с него. Какво мислиш? Голямо прасе, нали?
— Слушай, възникна нещо непредвидено и се нуждая от твоята помощ. — Разказвам й всичко, което ми съобщи Кийша. — Трябва да дойдеш с мен и да ги заведем в твоя апартамент. Знам, че искам прекалено много, но…
— Не ставай смешен, Дейв — прекъсва ме тя. — Разбира се, че ще ти помогна. И не се тревожи за нея, ще се оправи. Случвало ми се е — налях се с четвъртинка джин, когато бях на четиринайсет. Повръщах като Ниагарския водопад. Оттогава не съм близнала джин. Но най-добре да отидем на този купон колкото е възможно по-бързо. Извикай такси, мини да ме вземеш и ще уредим всичко.
— Но какво ще правиш с Линдън?
— Какво по-точно да правя?
— Ами аз ти попречих да си с него, нали?
Фран се разсмива.
— Да, но така му се пада! Никой не му е виновен, като ми е само гадже, нали? Ти, доколкото си спомням, си ми приятел, Линдън ми е гадже, а в моя учебник приятелите бият гаджетата по всички линии.
удар
— Тук ли? — пита шофьорът на таксито и спира пред номер 55 на Роухит Роуд.
Надниквам през прозореца. Няколко десетки тийнейджъри пушат в градината пред къщата, а музиката е толкова силна, че прозорците на таксито вибрират. Три-четири двойки се целуват и натискат до предната врата.
— Очевидно — потвърждавам и разменям погледи с Фран.
— Е, какъв е планът? — пита тя, като излизаме.
— Ще вляза и ще открия Никола. Това е планът.
Фран ме хваща за ръката.
— Но ти си ядосан!
Права е. Много съм ядосан. Ядосан съм, защото не ми е минало през ума, че може да не е попитала майка си за позволение да отиде на купона. Ядосан съм, защото е пила алкохол. Ядосан съм, защото за пръв път откакто я познавам, трябва да действам като истински баща. Но най-много съм ядосан, защото мисълта, че нещо лошо може да се случи с моето момиченце, ме кара да се чувствам по-уязвим, отколкото когато и да било.
— Тя няма четиринайсет — обяснявам на Фран. — Всичко може да й се случи в подобно състояние!
— Ако влезеш вътре и й покажеш, че си ядосан, ще съжаляваш — предупреждава ме Фран. — Помисли, преди да действаш, Дейв. Знам, че се тревожиш, и разбира се, тя е постъпила твърде глупаво. Но от всички възможни хора на света, на кого се е обадила за помощ? — Тя ме мушка в гърдите с показалеца си. — На теб. Сега е моментът да спечелиш няколко червени точки. Няма нужда да й крещиш, повярвай ми. Бездруго ще е покрусена, че си я видял в подобно състояние. И мога да ти гарантирам, че когато настъпи утрешният ден, горкото дете ще се закълне да не погледне алкохол в обозримо бъдеще.
— Би ли ми обяснила кой е душеприказчикът в случая, аз или ти?
— Ти — отстъпва Фран. — Аз само ти давам едно рамо.
безполезно
В мига, в който хлапетата зърват мен и Фран, захвърлят цигарите и изчезват вътре. Без съмнение, за тях ние сме възрастните, които идват да развалят купона. В коридора се натъкваме на друга целуваща се групичка. Само заради собственото си забавление им казвам, че съм полицай, но не съм на смяна, и търся Никола О’Конъл. В рамките на две мили секунди едно момче на име Девън ми показва банята, а аз му конфискувам двайсет цигари „Бенсън енд Хеджес“ и начената бутилка „Бакарди Бризърс“. На площадката, подпряно на вратата на банята, с поглед, изразяващ пълно отчаяние, стои красиво момиче с дълга тъмна коса. Носи тъмносини джинси и асиметрична блузка и държи мобилен телефон. Изразявам надеждата, че е Кийша. Тя кима и ме пита дали съм чичото на Никола. Чудя се дали „чичо“ не е някакъв непознат тийнейджърски евфемизъм, но осъзнавам, че дори и пияна, Никола се е сетила да измисли някаква правдоподобна лъжа. Затова отговарям утвърдително.