Лицето му бе изцапано с кръв, погледът му беше разфокусиран, което издаваше, че изпитва силна болка.
— Рейдж…
Той отвори уста. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.
Един от мъжете каза:
— По дяволите, вече можем да го занесем и в стаята му.
— Разбира се, че ще го занесете там! — извика Мери. — В битка ли беше ранен?
Никой не й отговори. Просто смениха посоката и пренесоха Рейдж през вестибюла и фоайето, после поеха нагоре по стълбите. Положиха го върху леглото и мъжът с козята брадичка приглади косата му назад.
— Братко, да ти дадем ли нещо, което да облекчи болката?
Гласът на Рейдж прозвуча неестествено.
— Нищо. Така е по-добре. Знаеш правилата. Мери… Къде е Мери?
Тя отиде до леглото и взе отпуснатата му ръка в своята. Притисна устни до кокалчетата на пръстите му и осъзна, че робата му е в перфектно състояние — не беше нито изцапана, нито разкъсана. Което означаваше, че не е бил с нея, когато е пострадал. Някой го беше облякъл след това.
Жестоката интуиция й подсказа да протегне ръка към кожения шнур, който опасваше кръста му. Разхлаби го и разтвори робата. Бе покрит с бинтове от ключиците до хълбоците. Кръвта бе избила през тях — шокиращо яркочервена.
Страхуваше се да погледне, но трябваше да знае. Подръпна нежно едно ъгълче и надникна.
— Мили боже. — Олюля се и един от братята я хвана. — Как се е случило това?
Отново никой не й отговори. Тя отблъсна онзи, който я държеше, и ги изгледа. Стояха неподвижни, втренчили погледи в Рейдж…
Болката им беше силна като неговата. Господи, нима биха могли…
Онзи с козята брадичка срещна погледа й. Да, те са били.
— Вие сте му причинили това — изсъска тя. — Вие!
— Да — отговори мъжът със слънчевите очила. — Но не е твоя работа.
— Копелета.
Рейдж издаде неясен звук, после прочисти гърлото си.
— Оставете ни.
— Ще дойдем по-късно да видим как си, Холивуд — каза красавецът с дългата многоцветна коса. — Имаш ли нужда от нещо?
— Имаш предвид друго, освен присаждане на кожа? — Рейдж се усмихна леко, размърда се и трепна от болка.
Тя загледа силните им гърбове, докато минаваха през вратата. Тези проклети… животни.
— Мери? — прошепна Рейдж. — Мери.
Тя се застави да си възвърне самообладанието. Гневът й към онези негодници нямаше с нищо да му помогне.
Сведе поглед към него, преглътна яростта си и каза:
— Ще ми позволиш ли да извикам онзи лекар, за когото ми говореше? Как му беше името?
— Не.
Искаше й се да го посъветва да се откаже от типичната за мъжете геройска поза. Но знаеше, че ще й се противопостави, а спорът бе последното, от което той имаше нужда в този момент.
— С робата ли искаш да останеш?
— Не, съблечи ме. Ако можеш да понесеш вида ми.
— Не се тревожи за това.
Развърза връвта и свали черната коприна. Искаше й се да крещи, като го гледаше как извива тялото си, за да й помогне, и стене от болка. Когато свършиха, от раните му отново потече кръв.
Красивите завивки ще бъдат съсипани, помисли си тя. Но пет пари не давам.
— Изгубил си много кръв. — Мери сгъна тежката роба.
— Знам. — Той затвори очи и отпусна глава върху възглавниците. През тялото му преминаха няколко конвулсии, които го разтърсиха толкова силно, че дори матракът под него заигра.
Тя хвърли робата във ваната и се върна в спалнята.
— Почистиха ли раните, преди да ги превържат?
— Не знам.
— Вероятно трябва да проверя.
— Дай ми един час. Дотогава кървенето ще спре. — Пое си дълбоко дъх и направи гримаса. — Мери… Трябваше да го направят.
— Какво? — Тя се наведе към него.
— Това. Аз не съм… — Отново пое дълбоко дъх и нададе стон. — Не изпитвай гняв към тях.
По дяволите. Как ли пък не.
— Мери — каза той твърдо, втренчил поглед в нея. — Аз не им дадох избор.
— Какво си направил?
— Вече всичко свърши. И ти не трябва да им се сърдиш. — Погледът му също се опитваше да я убеди.
Но тя можеше да изпитва каквото пожелае към онези копелета.