— Мери?
— Не се тревожи. — Тя го погали по бузата. Искаше й се да може да измие кръвта от лицето му. Но дори леката ласка го накара да трепне и тя отдръпна ръка. — Ще ми позволиш ли да ти донеса нещо?
— Просто ми говори. Почети ми…
До дисковете му бяха подредени и няколко нови книги. Взе втория том на Хари Потър и дръпна един стол до леглото. Отначало й бе трудно да се концентрира в текста, защото непрекъснато следеше дишането му, но накрая откри правилния ритъм. Както и той. Започна да диша по-бавно и спазмите престанаха.
Накрая заспа и тя затвори книгата. Челото му бе свъсено, устните — бледи и стиснати. Болката го измъчваше и в съня му и това не й даваше покой.
Мери усети как изминалите години се стопяват. Озова се отново в миналото.
Видя спалнята на майка си с жълтите стени. В ноздрите й отново нахлу мириса на дезинфектанти. И чу накъсаното й, отчаяно дишане.
Ето че пак се повтаря, помисли си тя. Друго легло. Друго страдание. Безпомощност.
Огледа се и погледът й се спря на „Мадоната с младенеца“ над шкафа. Тук картината бе просто произведение на изкуството, а не икона, част от достойна за музей колекция и предмет, който служи единствено за украса.
Така че нямаше защо да изпитва омраза към нея. Не изпитваше и страх.
Със статуята на Мадоната в стаята на майка й беше различно. Мери я ненавиждаше и в мига, в който тялото на Сиси Лус бе изнесено от дома й, парчето гипс се озова в гаража. На Мери не й стигна смелост да я строши, макар че й се искаше.
На следващата сутрин занесе статуетката в храма „Света Богородица“ и я остави там. Направи същото и с разпятието. Когато потегляше от паркинга пред църквата, ликуваше, че бе пратила Бог по дяволите. Триумфът, който я изпълваше, бе единственото позитивно чувство, което я бе завладявало от много дълго време. То обаче не бе траяло дълго. Когато се върна у дома си, виждаше единствено петното на стената, където бе висяло разпятието, и чистото петно на пода, където бе стояла статуетката.
След две години, на същия ден, в който бе оставила в църквата предметите, олицетворяващи вярата на майка й, лекарите й поставиха диагноза левкемия.
Логиката й подсказваше, че това не е наказание за изхвърлените реликви на майка й. Имаше триста шестдесет и пет дни в календара и можеше да научи за болестта във всеки един от тях, но пръстът на съдбата, като топче на рулетка, се бе спрял на въпросната дата. В сърцето си обаче понякога вярваше, че нищо не е случайно. Което я караше да мрази Бог дори още по-силно.
По дяволите… Той не бе намерил време да стори чудо за вярващата й майка, но бе решил да накаже нея заради греха й. Парадокс.
— Носиш ми облекчение — каза Рейдж.
Тя се откъсна от мислите си и отново се обърна към него. Хвана ръката му.
— Как си?
— По-добре. Гласът ти ме успокоява.
Същото беше и с мама, помисли си тя. Майка й също обичаше да й говори.
— Искаш ли нещо за пиене?
— За какво мислеше преди малко?
— За нищо.
Той затвори очи.
— Искаш ли да те измия? — предложи тя.
Той сви рамене. Мери отиде в банята и се върна с две хавлии — едната топла и влажна, а другата суха. Почисти лицето му и нежно изми кожата около превръзките.
— Имаш ли нещо против да ги сваля?
Той поклати отрицателно глава и тя отстрани бинтовете. И потрепери. Повдигна й се.
Беше бит с камшик. Това беше единственото обяснение за подобни белези.
— О… Рейдж. — Сълзите замъглиха очите й, но тя не им позволи да потекат. — Просто ще сменя превръзките. Раните са прекалено… пресни, за да ги мокря. Имаш ли…
— В банята. Високият шкаф вдясно от огледалото.
Мери бе силно впечатлена от количеството лекарства и превързочни материали, с които разполагаше той. Гипс за счупени кости. Марли и бинтове. Взе каквото смяташе, че й е необходимо, и се върна при него. Отвори няколко пакета с големи парчета стерилна марля, постави ги върху гърдите и корема му и реши, че това е всичко. Не би могла да го повдигне, за да го превърже с бинтове, а дори да можеше, щеше да му причини болка.
Когато натисна малко по-силно марлята, поставена ниско долу вляво, Рейдж трепна рязко. Тя го погледна.
— Причиних ли ти болка?
— Странен въпрос.
— Моля?
Той отвори очи и я изгледа втренчено.
— Нямаш никаква представа, нали?