Изкривената му горна устна оголи зъбите му в животинска гримаса.
— Ти си единствената, която предполага, че не ми доставя удоволствие да наранявам другите. Да не си нещо като Майка Тереза и да виждаш само доброто в хората и други такива глупости?
— Не си получил доброволно белега, който обезобразява лицето ти, нали? Готова съм да се обзаложа, че имаш и други. Така че, както казах, изминалата нощ трябва да е била ад.
Зейдист присви силно очи, а в стаята нахлу поток студен въздух — като че ли той го насочваше към нея.
— Внимавай, кукло. Смелостта може да бъде опасна.
Тя тръгна право към него.
— Знаеш ли какво? Цялата тази работа с душа е измислица. Опитвах се да ти осигуря време насаме с него, защото е очевидно, че не се чувстваш удобно — иначе нямаше да стоиш на прага и да се колебаеш. Приеми предложението ми или си тръгни, но и в двата случая ще оценя усилията ти, ако не се опитваш да ме плашиш.
В този момент пет пари не даваше дали няма да я удари. Но пък, от друга страна, енергия й даваха единствено опънатите нерви и странното оживление, което съпътства изтощението, така че вероятно не разсъждаваше трезво.
— Е, какво е решението ти? — запита.
Вампирът пристъпи вътре и затвори вратата. В стаята стана по-студено. Заплахата му бе осезаема, докосваше кожата й, караше я да настръхва. Ключалката се превъртя и Мери изпадна в ужас.
— Не се опитвам — каза той провлечено, а в гласа му се долавяха нежни като коприна нотки.
— Какво? — Въпросът едва излезе от гърлото й.
— Да те уплаша. Ти си уплашена. — Кучешките му зъби бяха по-дълги от тези на Рейдж. — Мога да подуша страха ти, кукло. Той гъделичка носа ми като още незасъхнала боя.
Мери отстъпи назад, а той направи крачка напред.
— Хм… Миризмата ти ми харесва. Още от мига, в който те видях.
Тя заотстъпва по-бързо, протегнала ръка назад с надеждата да докосне леглото. Но вместо това се оплете в тежките завеси на един от прозорците.
Белязаният я притисна в ъгъла. Не беше така мускулест като Рейдж, но нямаше съмнение, че е смъртоносен. Студените му очи й казваха всичко, което трябваше да знае за способностите му да сее смърт.
Мери изруга, наведе глава и се предаде. Не можеше да направи нищо, за да му попречи да я нарани. Нито пък Рейдж в това състояние. По дяволите, не обичаше да бъде безпомощна, но понякога животът поставя хората и в подобни ситуации.
Вампирът се наведе към нея и тя се сви.
Той вдъхна мириса й дълбоко и издиша дълго и бавно.
— Иди си вземи душ, кукло. Нямах желание да му причиня болка и тази нощ, а оттогава нищо не се е променило. Нямам намерение да се отнеса зле и с теб. Ако нещо ти се случи, той ще страда много повече отсега.
Тя се отпусна, когато той се обърна. И го видя да трепва, докато гледа Рейдж.
— Как се казваш? — запита тя шепнешком.
Той повдигна едната си вежда, после продължи да гледа втренчено брат си.
— Аз съм злият, в случай че не си се досетила сама.
— Исках да чуя името ти.
— Всъщност злото ми идва отвътре. А името ми е Зейдист.
— Е… Приятно ми е да се запознаем, Зейдист.
— Колко си учтива! — присмя й се той.
— Добре, какво ще кажеш за това? Благодаря ти, че не уби нито него, нито мен. Това удовлетворява ли те?
Зейдист хвърли поглед през рамо. Клепачите му бяха като щори на прозорци, през които се процеждаше само студената нощ. С тази остригана едва ли не до кожа коса и белега беше като въплъщение на насилието, агресията и болката ведно. Но когато я погледна през пламъка на свещта, по лицето му пробяга топлота. Бе толкова трудно забележима, че се запита как въобще я е доловила.
— Ти си изключителна — каза той тихо. Вдигна ръка, преди да е успяла да отвори уста. — Хайде сега. Остави ме сам с него.
Без да каже и дума повече, Мери отиде в банята. Остана под душа толкова дълго, че кожата на пръстите й се набръчка, а парата във въздуха стана гъста като сметана. Излезе изпод струята, облече същите дрехи, защото не беше взела други със себе си и отвори тихо вратата към спалнята.
Зейдист седеше на леглото с хлътнали рамене, обгърнал с ръце тялото си. Беше се навел над спящия Рейдж толкова близо, колкото бе възможно, без да го докосва. Люлееше се напред-назад и тихо припяваше.
Гласът му се издигаше и спадаше, пропускаше октави, отново се извисяваше и отново се гмурваше в ниските тонове. Мелодията бе красива. Много красива. А Рейдж спеше отпуснат, почиваше в непознат досега покой.