Рейдж си пое дълбоко дъх и се разходи наоколо за около минута. После се върна при тялото на лесъра. Прерови джобовете му и намери портфейл, малко пари в брой и пистолет.
Находката беше добра.
— Виж какво намерих. „Блекбъри“ — прошепна Рейдж. После подхвърли телефона към Ви, който подсвирна тихо.
— Бива си го.
Рейдж извади от ножницата един от кинжалите си и заби черното острие в гърдите на убиеца. С пукот и блясък тялото се разпадна, но и това не бе достатъчно за него. Все още му се искаше да крещи и да плаче едновременно.
Двамата с Ви обиколиха набързо квартала. Навсякъде беше спокойно. С малко късмет другите трима цивилни бяха успели да се приберат по домовете си и вече в безопасност, най-вероятно трепереха от повишения приток на адреналин в кръвта.
— Искам урните на тези лесъри — каза Рейдж. — Успя ли да вземеш някакви документи от онзи, когото уби?
Ви размаха един портфейл.
— В шофьорската му книжка пише, че домът му се намира на „Ла Крос стрийт“ №195. Какъв е адресът на твоя?
Рейдж погледна в портфейла.
— Няма нищо. Дори шофьорска книжка. Защо, по дяволите, го е носел със себе си… Ха! Ето това вече е интересно.
Извади визитна картичка, внимателно сгъната на две. Записаният в нея адрес не беше далеч от мястото, където се намираха.
— Да проверим първо този, преди да тръгнем към „Ла Крос“.
33.
Мери подреди багажа в чантата си под зоркия поглед на Фриц. Икономът умираше от желание да помогне и пристъпваше от крак на крак, едва сдържайки се да не направи това, което явно смяташе за свой дълг.
— Готова съм — каза най-сетне тя.
Фриц се усмихна, тъй като вече имаше какво да прави, и я поведе по балкона, опасващ къщата, към стая с изглед към градините отзад. Трябваше да му се признае — бе невероятно дискретен. Дори и да си мислеше, че преместването й от стаята на Рейдж е странно, не го показваше с нищо и се отнасяше към нея със същото почитание, както винаги.
Когато остана сама, тя се замисли за възможностите, които имаше. Искаше да си отиде вкъщи, но не беше толкова глупава. Мъжете, които ги нападнаха в парка, бяха смъртоносно опасни и колкото и да копнееше да се прибере в собствения си дом, нямаше намерение да се остави да я убият заради стремежа й към независимост. Освен това, колко ли време щеше да отнеме инсталирането на охранителната система? Може би онзи мъж, Вишъс, вече работеше по нея.
Замисли се за медицинския преглед, уговорен за следобеда на следващия ден. Рейдж бе казал, че ще й позволи да отиде. Колкото и да бе ядосан, когато излезе, знаеше, че няма да й попречи да посети болницата. Помисли си, че може би Фриц ще я закара. Когато я развеждаше, за да й покаже къщата, Рейдж беше казал, че икономът може да излиза на дневна светлина.
Мери погледна чантата си. Тъй като нямаше намерение да се връща повече в имението, знаеше, че не може да си тръгне, докато са скарани така жестоко с Рейдж. Може би той щеше да се успокои, след като прекара една нощ навън. Самата тя със сигурност се държеше по-разумно в момента.
Открехна вратата на спалнята, колкото за да чуе кога ще се върне той. После седна на леглото и зачака.
Не мина много време, преди отново да се разтрепери от притеснение, така че вдигна телефона. Бела отговори и Мери изпита облекчение, че чува гласа на приятелката си. Известно време говориха за незначителни неща. После, когато почувства, че е готова, тя каза, че ще се върне у дома си веднага след като в къщата бъде инсталирана охранителна система. Беше благодарна, че Бела не настоява да научи подробности.
След малко и двете замълчаха продължително.
— Мери, може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Виждала ли си някой от другите бойци?
— Да, неколцина. Но не съм сигурна дали съм се срещала с всички.
— Познаваш ли един, който… върху чието лице има белег?
— Това е Зейдист.
— О, той…
— Какво?
— Ами, чувала съм разни неща за него. Казват, че бил опасен.
— Да, представям си. Но, знаеш ли, не съм сигурна, че е толкова лош. Защо питаш?
— О, просто така. Наистина.
В един часа през нощта Джон Матю излезе от заведението на Мо и тръгна към дома си. Тормент не бе идвал. Може би нямаше да дойде. Може би беше изпуснал възможността да тръгне с него.
Вървейки в студената нощ, Джон не бе на себе си. Желанието да се махне от сградата, където живееше, се засили толкова, че му идваше да побегне. Страхът бе толкова силен, че го преследваше дори насън. Бе дремнал преди работа и кошмарите му бяха ужасни, пълни с видения за белокоси мъже, които го преследваха, хващаха го и го отвеждаха на някакво тъмно място под земята.