Слепоочията на Рейдж пулсираха вече не от изтощение, а от страх. Въпросът му прозвуча рязко:
— Някакви следи от насилствено влизане или борба в къщата й?
— Не.
— Колата й в гаража ли е била?
— Да.
— Кога я е видял за последен път?
— Било е три часът, когато е отишла на преглед. За твое сведение, Фриц те е търсил няколко пъти, но всеки път се е включвала гласовата поща.
Рейдж погледна часовника си. Беше малко след шест. Ако приемеше, че прегледът е продължил един час, тя бе в неизвестност от два часа.
Беше му трудно да си представи, че лесърите ще я отвлекат от улицата. Много по-вероятно бе да си е отишла у дома и убийците да са я открили там. Но при положение, че в къщата няма следи от борба, имаше вероятност тя да не е наранена.
Или може би това бе гласът на сляпата надежда.
— Трябва да се въоръжа.
Тор тикна бутилка вода в ръката му.
— Първо изпий това. Фюри ще ти донесе оръжията. Ще се срещнете в съблекалнята.
Рейдж излезе тичешком.
— Братството ще ти помогне да я намериш — извика след него Тор.
Нощта вече настъпваше, когато Бела се изкачи по стъпалата пред къщата си и отвори тържествуващо вратата към кухнята. Сега, когато дните ставаха по-къси, имаше толкова много време да излиза и да се разхожда. Беше едва шест часът, но навън бе тъмно като в рог. Прекрасно.
Чудеше се дали да си препече филийки, или да си направи палачинки, когато видя включени автомобилни фарове в отсрещния край на ливадата. Имаше някой в къщата на Мери. Може би воинът, който инсталираше охранителната система.
Което означаваше, че ако отиде при него, може би отново ще види мъжа с белега.
Откакто го срещна, Зейдист така бе завладял ума й, че записките в дневника й бяха пълни с размисли за него. Беше толкова… първичен. След годините, през които брат й я бе обграждал с грижите си, тя умираше да излезе и да изживее нещо щуро.
Господ й бе свидетел, че животинската сексуалност на Зейдист отговаряше точно на желанията й.
Облече едно палто, смени чехлите си със спортни обувки и затича през високата трева. Намали темпото, когато наближи двора зад къщата на Мери. Последното, което й трябваше, бе да налети на някой лесър…
— Мери! Какво правиш там?
Приятелката й, отпусната в шезлонга, вдигна поглед. Изглеждаше замаяна. Макар че бе студено, тя беше само по пуловер и джинси.
— О, здравей… Как си?
Бела приклекна до нея.
— Вишъс приключи ли?
— С какво? — Мери вдървено се изправи до седнало положение. — О, алармената инсталация. Не мисля. Поне на мен никой не ми е казвал нещо такова, а и вътре всичко изглежда, както си беше.
— От колко време си навън?
— От скоро. — Потърка ръце, после стопли длани с дъха си. — Просто гледах залеза.
Бела хвърли поглед към къщата, страховете й се върнаха.
— Рейдж скоро ли ще те вземе?
— Рейдж няма да дойде.
— Някой от догените ли ще изпрати?
Мери потръпна и се изправи на крака.
— Господи, наистина е студено.
Изглеждаше като зомби. Влезе в къщата и Бела я последва.
— Мери… наистина не бива да стоиш сама тук.
— Знам. Мислех, че съм в безопасност, защото беше светло.
— Кой ти каза, че лесърите не могат да излизат на слънце? Рейдж или някой друг от братята? Защото… Не съм сигурна, но мисля, че могат.
Мери сви рамене.
— Досега не са ми досаждали, но не съм толкова глупава. Ще отида на хотел. Само трябва да си взема някои неща.
Обаче, вместо да се качи горе, се защура из приземния етаж на къщата. Имаше странно объркан вид.
В някакъв шок е, помисли си Бела. Но какъвто и да бе проблемът, и двете наистина трябваше да се махнат веднага оттам.
— Мери, защо не дойдеш да вечеряш с мен? — Огледа задната врата. — Нали знаеш, че можеш да останеш при мен, докато Вишъс приключи тук? Брат ми монтира охранителна инсталация у дома. Има даже подземен тунел, откъдето да излезем, ако се наложи. Там съм в пълна безопасност. Къщата е доста отдалечена и ако дойдат да те търсят, лесърите няма да се сетят, че си при мен.
Бе готова да спори още и прехвърляше аргументите в ума си.
— Добре, благодаря — каза Мери. — Почакай минута.
Приятелката й се качи на горния етаж, а Бела закрачи из стаята. Искаше й се да има оръжие и да знае как да си служи с него.