След пет минути Мери слезе с голяма платнена чанта и Бела въздъхна дълбоко.
— Няма ли да си вземеш палто? — запита тя, когато Мери тръгна към вратата без връхна дреха.
— Да.
Мери пусна чантата, отиде до един гардероб и навлече едно червено яке.
Тръгнаха заедно през ливадата и Бела се опита да ускори крачка.
— Луната е почти пълна — каза Мери, докато двете вървяха през шумолящата трева.
— Да.
— Слушай, като стигнем у вас, не искам да се обаждаш на Рейдж или нещо такова. Той и аз… Пътищата ни се разделиха. Така че не му досаждай с приказки за мен.
Бела прикри изненадата си.
— Той не знае ли, че си тук?
— Не. Ще разбере сам. Окей?
Бела се съгласи единствено за да продължи Мери да върви.
— Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Той ли те отпрати, или ти си тръгна?
Мери продължи да върви известно време в мълчание.
— Аз.
— Ааа, вие случайно… Бяхте ли интимни?
— Дали сме правили секс? — Мери прехвърли чантата в другата си ръка. — Да, правихме.
— Когато се любихте, усети ли кожата му да излъчва особен мирис? Нещо като остра подправка и…
— Защо ми задаваш този въпрос?
— Съжалявам. Не е от празно любопитство.
Почти бяха стигнали до къщата, когато Мери промълви:
— Беше най-прекрасният аромат, който някога съм вдъхвала…
Бела запази проклятията за себе си. Каквото и да си мислеше Мери, русокосият воин щеше да дойде за нея. Обвързаните мъжкари не позволяваха на партньорките си да ги напускат. Никога. Знаеше това от опит. И то с цивилни.
Можеше само да се досеща какво би направил един воин, ако неговата партньорка си тръгне.
Рейдж мина през всички стаи в къщата на Мери. Видя, че шкафчето под мивката в банята на горния етаж е отворено. В него имаше подредени сапуни, паста за зъби и дезодоранти. В спретнатите редички имаше празнини, сякаш бе взела някои от тях.
Отишла е някъде, помисли си той, хвърляйки поглед през прозореца. Ако беше в хотел, търсенето можеше да е безуспешно. Тя би се досетила да се регистрира под чуждо име. Може би трябваше да опита да я потърси на работното й място…
Загледа се към къщата в другия край на ливадата. Вътре блестяха светлини.
Възможно ли бе да е отишла у Бела?
Слезе на долния етаж и заключи вратата. След част от секундата се материализира на верандата пред къщата на Бела и почука силно на вратата. Тя отвори и веднага отстъпи встрани, сякаш го бе очаквала.
— Горе е.
— Къде?
— В първата спалня.
Рейдж се качи, прескачайки стъпалата през едно. Само една врата бе затворена. Той не почука — просто я отвори широко. Светлината от коридора нахлу в стаята.
Мери спеше дълбоко на огромно легло с месингови табли, облечена в пуловер и джинси, с които я беше виждал. Краката й бяха покрити със завивка, съшита от разноцветни парчета плат. Лежеше по очи, полуизвърната настрани. Изглеждаше напълно изтощена.
Първият му порив бе да я вземе на ръце.
Остана, където си беше.
— Мери. — Опита се гласът му да прозвучи безстрастно. — Мери. Събуди се.
Ресниците й потрепнаха, но тя само въздъхна и леко отмести главата си.
— Мери.
О, по дяволите.
Отиде до леглото и се облегна тежко с длани върху матрака. Това привлече вниманието й. Тя рязко се надигна, очите й бяха празни, докато не го разпозна.
После върху лицето й се изписа смущение.
— Какво правиш тук? — Отметна косата от лицето си.
— Да, какво наистина? Може би първо ти трябва да отговориш на този въпрос.
— Не съм си вкъщи.
— Не, не си. Но не си и там, където трябва да бъдеш.
Тя се облегна назад върху възглавниците и той с внезапна яснота осъзна колко тъмни са кръговете под очите й, колко бледи са устните й… И че не спори с него.
Не питай, каза си той. О, по дяволите.
— Какво стана днес следобед?
— Исках да остана за малко сама.
— Не говоря за това, че си се измъкнала от Фриц. По този въпрос ще поговорим по-късно. Какво стана при лекаря?
— О, да. За онова.
Гледаше я втренчено, докато тя си играеше с края на завивката. Мери остана безмълвна, а на него му идваше да закрещи. Да хвърля разни неща. Да изгори нещо до основи.