— Е? — едва успя да продума той.
— Никога не съм мислила, че си недостоен.
За какво говореше, по дяволите? О, да, онзи прекрасен мил разговор, който водиха последния път. Хайде стига, тя се опитваше по всякакъв начин да смени темата.
— Какво е състоянието ти, Мери. И дори не си помисляй да ме лъжеш.
Очите й срещнаха неговите.
— Искат да започна химиотерапия другата седмица.
Рейдж издиша бавно. Думите сякаш смъкнаха кожата му. Седна в другия край на леглото и затвори вратата със силата на ума си.
— Ще има ли ефект?
— Мисля, че да. Моят лекар ще говори с някои от колегите си и след два-три дни ще отида при нея. Най-важно е да се прецени колко продължително трябва да бъде лечението. Взеха ми кръв, за да проверят състоянието на черния дроб и бъбреците ми. Казах им, че съм съгласна лечението да продължи толкова, колкото решат.
Той плъзна ръце по лицето си.
— Господи.
— Видях как умира майка ми — каза тихо тя. — Беше ужасно да гледам как губи контрол над тялото си и как се измъчва от болка. Накрая не приличаше на себе си, не реагираше както преди. Беше си отишла, бе останало само тялото, което не искаше да изостави основните си функции. Не казвам, че и с мен ще стане така, но ще ми е много трудно.
Проклятие, гърдите го боляха.
— И не искаш аз да съм свидетел на това?
— Не. Не искам. Не искам да го преживяваме и двамата. Искам да ме помниш, каквато съм сега. А аз да си спомням за нас, каквито бяхме. Ще ми трябват хубави спомени.
— Искам да съм с теб.
— А аз — не. Няма да имам сили да се боря. И болката… Тя те кара да се променяш.
Наистина беше така, по дяволите. Имаше чувството, че е остарял с цяло столетие, откакто се запозна с нея.
— О, Рейдж… — Гласът й трепна и тя рязко прочисти гърлото си. — Ще… ми липсваш.
Погледна я през рамо. Знаеше, че ако се опита да я прегърне, тя ще избяга от стаята, затова се хвана за края на матрака. И го стисна.
— Какво правя? — засмя се Мери неловко. — Съжалявам, че те товаря с всичко това. Знам със сигурност, че за теб животът продължава.
— Животът продължава? — дрезгаво изрече той. — Откъде разбра?
— Жената снощи. Както и да е…
— Каква жена?
Тя поклати глава, а той изгуби самообладание.
— Дяволите да те вземат, не можеш ли просто да ми отговориш? По милост, да речем — нещо, което никога не си правила. Тъй или иначе след няколко минути си тръгвам, така че няма да ти се наложи втори път.
Раменете й се свиха и той се почувства ужасно, задето й се разкрещя. Но преди да успее да се извини, тя каза:
— Говоря за жената, която заведе в леглото си миналата нощ. Аз… те чаках. Исках да ти кажа, че съжалявам… Видях те да влизаш в стаята си с нея. Слушай, не подхванах темата, за да те обвинявам или нещо такова.
Не, разбира се, че не. Тя не искаше нищо от него. Нито любовта му. Нито подкрепата му. Нито вината му. Нито дори секс.
Той поклати глава, гласът му стана безизразен. Беше му омръзнало да се оправдава, но го направи автоматично.
— Това беше Главната избраница. Говорихме за храненето ми, Мери. Не сме правили секс.
Сведе поглед към пода. После пусна матрака и вдигна ръце към лицето си. Настъпи тишина.
— Съжалявам, Рейдж.
— Да. И аз.
Чу хълцане и леко разтвори пръсти, за да види лицето й. Но тя не плачеше. Не, не и Мери. Беше твърде силна, за да го направи.
Но не и той. В очите му имаше сълзи.
Рейдж прочисти гърлото си и запремигва бързо.
Когато отново вдигна поглед към нея, тя се взираше в него с нежност и състрадание, които го разяриха.
Няма що, прекрасно. Сега пък го съжалява, задето е такъв мекушав боклук. Господи, ако не я обичаше толкова, в този момент щеше да я мрази.
Изправи се. Когато проговори, положи всички усилия гласът му да звучи толкова твърдо, колкото изглеждаше тя.
— Охранителната система в къщата ти ще е свързана с нас. Ако се включи, аз — поправи се — някой от нас ще дотича. Вишъс ще ти се обади, когато е инсталирана и работи.
Тишината се проточи и той вдигна рамене.
— Ами… довиждане.
Излезе, без да си позволи да погледне назад.
Слезе долу и откри Бела във всекидневната. Още щом го видя, очите й се отвориха широко. Със сигурност изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше.