— Не мислех, че ще е толкова трудно.
— Трудно? — Гласът на Лейла стана по-плътен. — Моля за извинение, но по какъв начин ви причинявам неудобство.
— Не става въпрос за това и не съм искал да те обидя. Моята Мери… Тя е човек и не мога да пия от нея.
— Значи, ще се присъедини към нас само за удоволствията в леглото. За мен ще бъде чест, ако тя каже какво ще правим там.
— Хм, да, това не е… Тя не е тук, за да… Ъъъ, ние тримата няма да… — Господи, Рейдж се изчервяваше. — Мери е тук, защото не искам никоя друга, но трябва да се нахраня, разбираш ли? — Изруга и се изправи. — Няма да стане така. Мисля, че не е правилно.
Очите на Лейла блеснаха.
— Казвате, че трябва да се нахраните, но не можете да пиете от нея. Аз съм тук. Готова съм да го направя. За мен ще бъде удоволствие да ви дам това, от което се нуждаете. Защо трябва да се чувствате неудобно? Или може би искате да чакате още? Докато загубите контрол поради глада и опасността да надвисне върху партньорката ви?
Рейдж зарови ръка в косата си. Стисна юмрука си и го дръпна.
Лейла кръстоса крака, роклята се отвори и откри бедрото й. Бе толкова странно да я гледаш седнала върху пищното легло — толкова целомъдрена и в същото време така невероятно прелъстителна.
— Нима традициите са се изтрили от ума ти, боецо? Знам, че е минало много време, но как е възможно да се чувстваш неудобно от това, че се грижа за нуждите ти? Това е едно от задълженията ми и е голяма чест за мен. — Лейла поклати глава. — Или трябва да кажа, че беше чест. Ние се грижехме за нуждите ви. Избраниците страдаха през тези векове. Никой от братството не ни търси вече. Ние сме нежелани, ненужни. Когато най-сетне някой ни извика, се почувствахме толкова поласкани.
— Съжалявам. — Рейдж погледна Мери. — Но не мога…
— За нея се тревожиш най-много, нали? — промълви Лейла. — Притесняваш се какво ще си помисли, когато те види да пиеш от китката ми.
— Тя не е свикнала с нашите обичаи.
Жената протегна ръка.
— Господарке, елате да седнете до мен, за да ви вижда, докато пие, да усеща докосването ви и да вдъхва аромата ви, така че да бъдете част от това. В противен случай може да ме отхвърли, а какво ще правите тогава вие двамата? — Думите й бяха последвани от тишина. Мери остана напрегната, а жената махна нетърпеливо с ръка. — Със сигурност разбирате, че той няма да пие иначе. Трябва да го направите заради него.
— Ето, това е — каза Тормент, когато колата спря пред една елегантна модерна къща. Намираха се в квартал на града, който Джон не познаваше. Сградите бяха разположени далеч от улицата и на голямо разстояние една от друга. Много от тях имаха порти от ковано желязо и прекрасни морави, а в двора им растяха не само кленове и дъбове, но и дървета, чиито имена той не знаеше.
Затвори очи. Искаше му се да не е облечен в риза, на която липсва едно копче. Може би, ако държеше ръцете си пред корема, съпругата на Тормент нямаше да забележи.
Господи… ами ако имаха деца? Щяха да му се подиграват…
„Имате ли деца?“
Описа думите със знаци, без да се замисли.
— Какво, синко?
Джон порови в джобовете си и извади няколко сгънати листа хартия. Намери химикалката си, написа бързо думите и обърна листа към Тормент.
Воинът застана неподвижно и погледна към къщата си, а суровото му лице се напрегна, сякаш се страхуваше от онова, което бе вътре.
— Може да имаме дете. След малко повече от година. Моята Уелси е бременна, но нашите жени раждат много трудно. — Тормент поклати глава и стисна силно устни. — С годините започваш да се страхуваш от бременността. Тя ни отнема нашите съпруги като проклет крадец. Честно казано, бих предпочел да нямам деца, отколкото да я загубя. — Прочисти гърлото си. — Както и да е, хайде да влезем. Ще вечеряме, а после ще ти покажа всичко в центъра за обучение.
Натисна бутона на дистанционното за гаражната врата и слезе от колата. Докато Джон измъкваше куфара си от задната седалка, мъжът извади бегача от багажника. Двамата влязоха в гаража и Тормент включи осветлението.
— Ще оставя колелото ти тук до стената, става ли?
Джон кимна и се огледа. Вътре имаше лимузина волво и шевролет с подвижен таван от 1960 година. Джон остана с отворена уста. Тормент се засмя тихо.
— Защо не отидеш да му кажеш „здрасти“?
Джон пусна куфара си и отиде до шевролета, замаян от вълнение. Посегна, сякаш искаше да погали гладката повърхност, но после отдръпна ръка.