След малко вдигна глава и усети, че тя слага салфетка в ръката му. Избърса лицето си, изпъна рамене и погледна Уелси.
— Вече мога да доведа Тор, нали?
Джон кимна отново и взе една вилица. Опита ориза и нададе стон. Нямаше особен вкус, но когато стигна до стомаха му, вместо спазми той почувства прекрасно отпускане. Сякаш в храната имаше точно онова, от което се нуждаеше.
Не можеше да понесе мисълта, че трябва да вдигне поглед, когато Тормент и Уелси отново седнаха до масата. Но изпита облекчение, защото двамата заговориха за обикновени неща. Ежедневни задължения. Приятели. Планове.
Изяде ориза и хвърли поглед към печката, чудейки се дали има още. Преди да попита, Уелси взе купата му и я върна пълна. Той погълна цели три порции. Хапна малко и от банановия пудинг. Когато остави лъжицата на масата, установи, че за пръв път през живота си се е нахранил до насита.
Пое дълбоко въздух, облегна се назад и затвори очи, заслушан в плътния глас на Тормент и мелодичните отговори на Уелси.
Като приспивна песен е, помисли си Джон. Особено когато заговориха на непознат за него език.
— Джон? — каза Тормент.
Опита се да се изправи, но толкова му се спеше, че едва успя да отвори очи.
— Какво ще кажеш да те заведа в стаята ти и да си легнеш? Ще отидем в центъра след няколко дни? Първо да свикнеш тук.
Джон кимна, като си мислеше, че вече не иска нищо друго, освен наистина да се наспи.
Въпреки това занесе чинията си до мивката, изплакна я и я сложи в съдомиялната машина. Върна се до масата с намерението да помогне в разтребването, но Уелси поклати глава.
— Не, аз ще се погрижа. Ти върви с Тор.
Джон извади листовете и химикалката си. Когато приключи с писането, обърна думите към Уелси. Тя се засмя.
— Винаги си добре дошъл. И да, ще ти покажа как се готви.
Уелси се усмихваше толкова широко, че той видя част от зъбите й. Два от предните бяха много дълги.
Тя затвори устни, сякаш се овладя.
— Върви да спиш, Джон, и не се тревожи за нищо. Утре ще имаш достатъчно време да мислиш.
Той погледна към Тормент, чието изражение бе станало вглъбено.
И точно тогава разбра. Без да му казват. Винаги бе знаел, че е различен и най-после щеше да разбере защо. Тези двама чудесни съпрузи щяха да му кажат какъв е.
Джон се замисли за сънищата си. За ухапванията и кръвта.
Имаше чувството, че това не са фантазии.
Бяха спомени.
37.
Мери се втренчи в протегната ръка на Избраницата, а след това погледна Рейдж. Лицето му беше мрачно, тялото — напрегнато.
— Няма ли да му помогнеш? — попита Лейла.
Мери пое дълбоко дъх, пристъпи напред и опря дланта си в протегнатата срещу нея длан.
Лейла я придърпа надолу и се усмихна леко.
— Знам, че си нервна, но не се тревожи, ще свърши бързо. След това ще си отида и ще останете само ти и той. Ще можете да се прегърнете и да ме прогоните от мислите си.
— Как понасяш да те… използват така? — попита Мери.
Лейла смръщи вежди.
— Осигурявам това, което е нужно, не ме използват. И как да не помогна на братството? Те ни защитават, за да живеем. Даряват ни с дъщери, за да продължи традицията ни… или поне го правеха. Напоследък броят ни намалява, защото братята вече не идват при нас. Отчаяно се нуждаем от деца, но по закон можем да зачеваме само от членове на братството. — Тя погледна Рейдж. — Ето защо бях избрана тази вечер. Наближава периодът ми на нужда и се надявахме, че ще ме приемете.
— Няма да легна с теб — каза тихо Рейдж.
— Знам. Въпреки това ще ви служа.
Мери затвори очи, представяйки си детето, с което Рейдж би дарил една жена. Докато ръката й се плъзгаше по плоския й корем, тя се опита да си представи как напълнява и натежава. Бе напълно сигурна, че радостта би била всепоглъщаща. Защото болката от съзнанието, че това никога няма да се случи, беше огромна.
— Е, боецо, какво ще направиш? Ще приемеш ли това, което ти давам с радост? Или ще поемеш риска да нараниш партньорката си?
Докато Рейдж се колебаеше, Мери осъзна, че единственото решение, от което се нуждаеха, беше пред тях.
— Пий — нареди му тя.
Той срещна погледа й.
— Мери?
— Искам да се нахраниш. Веднага.
— Сигурна ли си?
— Да.