Джон извади листовете си и написа:
„Всички ли го имат?“
— Не. Само братята ми и аз. Ето защо Бела те доведе при нас.
„Кои сте вие?“
— Братството на черния кинжал. Ние сме бойци, синко. Бием се, за да запазим расата. И теб ще обучим да го правиш. Другите мъже в твоя клас ще станат войници, но ти, с този белег, може накрая да станеш един от нас. Не знам. — Потърка врата си. — Скоро ще те заведа да се запознаеш с Рот. Той е главният, който отговаря за всичко, нашият крал. Освен това, бих искал да те прегледа и нашият доктор, Хавърс. Може да успее да разбере нещо за произхода ти. Съгласен ли си?
Джон кимна.
— Радвам се, че те открихме, Джон. Ако не беше станало така, щеше да умреш, защото нямаше да има кой да ти даде онова, от което ще се нуждаеш.
Джон отиде и седна до Тормент.
— Има нещо, което искаш да ме питаш ли?
Джон кимна, но не можа да подреди мислите си по разбираем начин.
— Ето какво ще ти кажа, помисли си върху това през нощта. Утре пак ще говорим.
Джон смътно осъзнаваше, че главата му кима в отговор. Тормент се изправи и тръгна към вратата.
Изведнъж без причина, Джон изпадна в паника. Мисълта да остане сам изглеждаше ужасяваща, въпреки че се намираше в красива къща с мили хора, в много спокоен квартал. Просто се чувстваше… толкова малък.
В полезрението му се появиха ботушите на Тормент.
— Хей, Джон, може да поостана малко тук при теб. Искаш ли? Да видим какво дават по разните телевизионни канали.
Благодаря ти, въздъхна безмълвно Джон. Чувствам се малко странно.
— Ще го приема за „да“. — Тормент се подпря на възглавниците, грабна дистанционното и включи телевизора. — Вишъс, един от братята ми, направи инсталациите в къщата. Мисля, че имаме около седемстотин канала на това нещо. Какво искаш да гледаш?
Джон вдигна рамене и се придърпа назад — към таблата на леглото.
Тормент сменяше каналите, докато намери „Терминатор 2“.
— Харесваш ли го?
Джон подсвирна тихо през зъби и кимна.
— Да, и аз. Това е класика, а Линда Хамилтън е страхотна.
38.
Рейдж спа много до късно, но когато се събуди, го очакваха лоши новини. Безпокойството, онова ужасно напрежение, отново бе оживяло в него. Скрайб Върджин само временно бе отменила наказанието му. Звярът се бе завърнал.
Отвори очи и видя косата на Мери върху възглавницата си. И извивката на шията й. И голия й гръб.
Обля го пот, възбудата му се появи внезапно и неудържимо като удар на сърцето.
Замисли се за това как се бяха любили, след като той се нахрани. И после отново — вече в тяхната стая. Беше я потърсил още два пъти през деня, като съжаляваше, че иска толкова много от нея и не я оставя на мира. Въпреки това, тя всеки път му се усмихваше и го приемаше с радост, макар че сигурно бе изтощена.
Искаше я и сега, но с пулсиращо желание, различно от онова, което бе изпитвал преди. Тази жажда беше дива, сякаш никога преди не я беше имал или не я беше виждал от месеци. Докато се бореше с желанието, ръцете му се свиха в юмруци, пръстите му изтръпнаха, кожата се опъна. Беше напрегнат до краен предел, дори костите му вибрираха.
Стана от леглото и тръгна към банята. Когато се върна, беше си възвърнал донякъде контрола, но тогава видя, че Мери е изритала завивките от себе си. Тя лежеше по очи, голотата й беше ослепителна и отново го загложди изкушение при вида на красивото й дупе.
— Да ти донеса ли нещо от кухнята? — попита той дрезгаво.
— Сън — промърмори тя и се обърна по гръб. Гърдите й с розови връхчета се стегнаха, когато въздухът ги погали.
О, господи… Чакай, нещо тук не беше наред. Лицето й пламтеше, сякаш бе стояла дълго изложена на силен вятър, а ходилата й се плъзгаха нагоре-надолу по матрака.
Отиде до нея и сложи ръка на челото й. Кожата й бе гореща и суха.
— Мери, мисля, че имаш треска.
— Слаба. Нищо необичайно.
Страхът охлади копнежа му.
— Искаш ли да ти донеса аспирин?
— Трябва само да поспя, докато ми мине.
— Искаш ли да остана с теб?
Тя отвори очи. Замъгленият й поглед не му хареса.
— Не. Случва се. Добре съм, наистина. Само трябва да поспя достатъчно.
Рейдж остана още малко при нея, после облече набързо черен анцуг и тениска. Преди да излезе, се загледа в нея. Чувстваше се ужасно сега, когато тя имаше слаба треска. А какво ли, по дяволите, щеше да бъде, когато състоянието й наистина се влоши?