Но Рейдж не беше единствената причина за безсънието й. Беше време да разбере какво се канят да правят с нея лекарите. Имаше час за следващия ден при доктор Делакроче и след това щеше да знае колко тежки ще бъдат процедурите.
Господи… Искаше да говори с Рейдж за тези неща. Да се опита да го подготви.
Слънцето се скри зад дърветата и й стана студено. Стана, протегна се и влезе през външната врата във вестибюла. Когато тя се затвори, Мери показа лицето си на една камера и се отвори вътрешната врата.
Рейдж седеше на пода точно до входа. Изправи се бавно.
— Здравей. Чаках те.
Тя се усмихна неловко, като прехвърляше книгата в ръцете си.
— Исках да ти кажа къде съм. Но ти не си взе телефона, когато…
— Мери, слушай, за снощи…
— Чакай, преди да започнем този разговор… — Тя вдигна ръка. Пое си дълбоко въздух. — Утре ще отида в болницата. За прегледа преди започването на процедурите.
Той смръщи вежди толкова силно, че се сключиха в средата на челото му.
— В коя болница?
— „Свети Франциск“.
— В колко часа?
— Следобед.
— Някой трябва да те придружи.
— Някой доген?
Той поклати глава.
— Бъч. Ченгето го бива с оръжията, а аз не искам да си незащитена. Слушай, може ли да се качим горе?
Тя кимна. Той я хвана за ръката и я поведе към втория етаж. Влязоха в спалнята. Той продължи да върви напред-назад, а тя седна на леглото.
Заговори за посещението при лекарката и се оказа, че подготвя по-скоро себе си, отколкото него. После замълчаха.
— Рейдж, обясни ми какво се случи снощи.
Тъй като той се колебаеше, тя каза:
— Каквото и да е, ще го преодолеем. Можеш да ми кажеш всичко.
Той се спря. Обърна се към нея.
— Аз съм опасен.
Тя се намръщи.
— Не, не си.
— Знаеш ли какво е това върху целия ми гръб?
Побиха я тръпки, когато си помисли за движещата се татуировка…
Чакай, каза си тя. Нищо подобно не се е случило. Той просто е дишал дълбоко или нещо такова и затова е изглеждало, че татуировката оживява.
— Мери, това е част от мен. Звярът. Той е вътре в мен. — Потри гърдите, после ръцете си и накрая бедрата. — Опитвам се да го контролирам колкото може по-добре. Но той… Не искам да те нараня. Не знам какво да правя. Дори сега, когато съм до теб, аз… Господи, всичко развалям.
Протегнал треперещите си ръце, наистина изглеждаше напълно изтощен.
— Една от причините, поради които трябва да се бия, е, че битките ме успокояват. Затова бяха и жените. Спях с тях, защото облекчението помагаше да подчиня звяра на волята си. Само че сега, когато не мога да получавам секс, съм нестабилен. Затова миналата нощ почти изгубих контрол. Два пъти.
— Чакай… За какво говориш? Имаш мен. Прави любов с мен.
— Не мога да позволя това да се случва повече — каза той през стиснати зъби. — Не мога… повече да спя с теб.
Смаяна, тя втренчи поглед в него.
— Искаш да кажеш, че повече изобщо няма да си с мен? Никога вече?
Той поклати глава.
— Никога.
— Какво, по дяволите, значи това? Ти ме искаш. — Очите й се стрелнаха надолу към издутината под панталоните му. — Виждам го. Усещам миризмата на желанието ти.
Изведнъж очите му спряха да мигат и светнаха в бяло.
— Защо се променят очите ти? — прошепна тя.
— Защото той… оживява.
Тя стоеше безмълвна, а той започна да диша в странен ритъм. Две вдишвания, едно дълго издишване. Две кратки вдишвания, едно бавно мощно издишване.
Мъчеше се да проумее какво й обяснява Рейдж. Не успяваше да разбере повечето неща. Сигурно искаше да каже, че вътрешната му същност е коравосърдечна, мислеше тя.
— Мери, не мога… да легна с теб, защото… когато съм с теб, той иска да излезе. — Още две кратки вдишвания. — Той иска…
— Какво точно?
— Иска теб. — Отдръпна се от нея. — Мери, той иска… да бъде с теб. Разбираш ли какво казвам? Другата ми същност те желае. Аз… аз вече трябва да тръгвам.
— Чакай! — Той спря до вратата.
Очите им се срещнаха.
— Тогава го остави да ме има.
Устата на Рейдж се отвори от изненада.
— Да не си полудяла?
Не, не беше. Бяха се любили с безразсъдство, което граничеше с насилие. И преди бе усещала силните тласъци, проникващи в нея. Ако другата му страна беше толкова груба, смяташе, че ще може да се справи.