— Странно? Спя в къща, пълна с вампири. Влюбих се в…
Мери млъкна. О, господи. Какво изрече току-що?
Рейдж повдигна рамене от леглото и се изви настрани, за да я погледне.
— Какво каза?
Не беше искала това да се случи. Влюбването и признанието. Но нямаше да се отрече нито от едното, нито от другото.
— Не съм сигурна — промърмори, съзерцавайки грубата сила на раменете и ръцете му. — Но мисля, че беше нещо от рода на „Обичам те“. Да, това беше. Обичам те.
Доста неубедително. Можеше да го направи сто пъти по-добре. Стисна лицето му в дланите си, целуна го силно по устата и го погледна право в очите.
— Обичам те, Рейдж. Безумно те обичам.
Силните му ръце я обгърнаха и той зарови лице в извивката на шията й.
— Мислех, че никога няма да ме обикнеш.
— Защо, толкова ли съм студена?
— Не, аз не съм достоен.
Мери се отдръпна и го изгледа гневно.
— Никога повече не го казвай. Ти си най-хубавото нещо, което изобщо ми се е случвало.
— Дори със звяра?
Звярът? Да, тя винаги беше усещала, че в него има и нещо друго. Но чак пък звяр? Все пак Рейдж изглеждаше толкова разтревожен, че тя реши да не му противоречи.
— Да, и с него. Само че може ли следващия път да го направим без всичките тези железа? Напълно съм сигурна, че няма да ме нараниш.
— Да, мисля, че може да махнем веригите.
Мери го притисна отново до себе си, загледана в „Мадоната с младенеца“ в другия край на стаята.
— Ти си най-невероятното чудо — прошепна тя, загледана в картината.
— Какво? — попита той, допрял устни до шията й.
— Нищо.
Целуна русата му глава и продължи да се взира в Мадоната.
46.
Бела пое дълбоко въздух и усети миризмата на мръсотия. Господи, как я болеше главата. И коленете. Бяха притиснати в нещо твърдо и студено.
Очите й се отвориха изведнъж. Тъмнина. Мрак. Слепота. Опита се да вдигне ръка, но рамото й се блъсна в грапава стена. Имаше друга стена зад гърба й, пред нея и отстрани. Тя се заблъска в тясното пространство, обхваната от паника. Отвори широко уста, но откри, че не може да диша. Нямаше въздух, само миризма на мокра пръст, която запушваше… носа й… тя… Изпищя.
И нещо над нея се раздвижи. Погледна нагоре. Заслепи я светлина.
— Готова ли си да излезеш? — попита тихо мъжки глас.
Спомените й се върнаха — бягството към къщата й през ливадата, борбата с лесъра.
Усети дръпването на увито около гърдите й въже и осъзна, че я изваждат от тръба в земята. После се озова в неголяма стая с неизмазани стени. Оглеждаше се в ужас, нямаше представа къде е. Помещението беше без прозорци, само с две малки капандури, покрити с черен плат. От тавана на кабели висяха три крушки без абажури. Въздухът беше пропит от миризмата на чамови дъски и сладникавия аромат на бебешка пудра, който идваше от лесъра.
Когато видя масата от неръждаема стомана и десетките ножове и чукове до нея, тя се разтрепери толкова силно, че започна да кашля.
— Не се плаши от тези неща — каза лесърът. — Не са за теб, стига да се държиш добре.
Ръцете му се заровиха в косата й и я разпиляха върху раменете.
— Сега ще вземеш душ и ще измиеш косата си. Ще я измиеш за мен.
Той се пресегна и вдигна вързоп дрехи. Сложи ги в ръцете й и тя разбра, че са нейните.
— Ако си послушна, ще ти разреша да ги облечеш. Но не и преди да те изчистим. — Побутна я към една отворена врата и в този момент звънна мобилен телефон. — Влез под душа. Веднага.
Прекалено объркана и вцепенена, за да се противопостави, Бела се препъна, пристъпвайки в недовършена баня без тоалетна. Движейки се, сякаш по чужда воля, тя се затвори вътре и пусна водата с треперещи ръце. Когато се обърна, видя, че лесърът е отворил вратата и я гледа.
Той закри долната част на телефона с ръка.
— Махни дрехите. Веднага.
Тя хвърли поглед към ножовете. Докато се събличаше, в гърлото й се надигна горчилка. Когато свърши, се прикри с ръце и се разтрепери.
Лесърът затвори телефона и го остави.
— Няма да се криеш от мен. Смъкни си ръцете.
Тя отстъпи, като вцепенено тръскаше глава.
— Свали ги.
— Моля те, недей…
Той пристъпи две крачки и я удари през лицето, запращайки я в стената. После я сграбчи.