— Хайде да вървим — обърна се той към нея. — Искам да се махнеш оттук.
Тя кимна, Рейдж я хвана здраво за ръката и я поведе надалеч от къщата. Вървяха бързо и мълчаливо през тревата.
Точно когато стъпиха върху нейната морава, едно стъкло се разби с трясък.
Нещо, или някой, беше изхвърлен от къщата на Мери. Точно през плъзгащата се врата.
Докато тялото падаше върху верандата, Зейдист скочи през разбитата врата с оголени кучешки зъби и изписана на лицето ярост. Хвърли се върху лесъра, хвана го за косата и повдигна горната част на тялото му от земята.
— Къде е тя? — изръмжа братът.
Когато съществото не отговори, Зи премести ръцете си и го захапа за рамото направо през коженото яке. Убиецът зави от болка.
Рейдж не остана да гледа представлението. Поведе Мери тичешком край къщата, но се сблъска с още двама лесъри. Изблъска я зад себе си и я прикри с тялото си, докато посягаше към пистолета. Точно когато вече го държеше готов за стрелба, от дясната му страна се чу пукотевица. Куршуми изсвистяха край ухото му, забиха се със звънтене в стената на къщата и го удариха в ръката и в бедрото и…
Никога досега не се бе радвал така на появата на звяра. Той се хвърли във водовъртежа с рев, благодарен за промяната, посрещайки с радост пламъка на топлината, експлозията в мускулите и костите си.
Когато вълната от енергия избликна от Рейдж, Мери бе отхвърлена към къщата, главата й се отметна рязко назад и се блъсна в дъсчената облицовка. Тя се свлече на земята, осъзнавайки неясно, че някакво огромно присъствие заема мястото на Рейдж.
Чуха се още изстрели, писъци, оглушителен рев. Влачейки се по земята, тя се скри зад един хвойнов храст точно когато някой включи външното осветление.
Мили… боже.
Татуировката беше оживяла. Драконоподобното създание, покрито с виолетови и жълто-зелени люспи, блестящи в цветовете на дъгата. Чудовището имаше дълги жълти нокти, диво развяваща се черна грива и размяташе опашка с шипове. Тя не виждаше лицето му, но звуците, които то издаваше, бяха страшни.
Звярът беше смъртоносен и бързо довършваше лесърите.
Мери покри главата си с ръце, неспособна да понесе гледката. Надяваше се от все сърце, че звярът няма да я забележи, а ако това се случи, ще си спомни коя е.
Отново се разнесе рев. Още един писък. Ужасно хрущене.
Откъм задната част на къщата се чуха бързи изстрели.
Някой изкрещя:
— Зейдист! Спри! Трябват ни живи!
Битката не спираше и продължи още десетина минути. После остана да се чува само звук от дишане. Две вдишвания. Едно бавно издишване.
Тя вдигна поглед. Звярът се беше надвесил над храста, зад който тя се криеше, онзи немигащ бял поглед бе насочен точно към нея. Лицето му беше огромно, в челюстите му имаше зъби колкото в устата на акула, гривата му падаше върху широкото чело. По гърдите му се стичаше черна кръв.
— Къде е тя? Къде е Мери? — долетя гласът на Ви иззад ъгъла. — Мери? О… по дяволите.
Главата на звяра се извърна рязко, а Вишъс и Зейдист се заковаха на място.
— Аз ще му отвлека вниманието — каза Зейдист. — Вие я махнете от пътя му.
Звярът се обърна към братята и се приготви за нападение, с извадени нокти, протегната напред глава и ритмично мятаща се опашка. Мускулите на задните му крака потръпваха.
Зейдист продължи напред, а Ви започна да се промъква към мястото, където беше тя. Чудовището изръмжа и щракна с челюсти.
Зи изруга към него.
— Е, какво ще ми направиш, което вече да не са ми сторили?
Мери скочи на крака.
— Зейдист! Недей!
При звука на гласа й всичко замръзна като жива картина. Зейдист пристъпваше напред. Звярът се готвеше да се спусне. Вишъс се промъкваше към храста. За част от секундата и тримата погледнаха към нея. После отново съсредоточиха погледи един в друг.
— Вие двамата ще се разкарате ли оттук? — изсъска тя. — Някой ще пострада. Само го ядосвате!
— Мери, трябва да те махнем от пътя му.
Гласът на Ви звучеше с онзи ужасен тон: Нека да бъдем разумни, който хората използват при автомобилни катастрофи.
— Той няма да ме нарани, но всеки миг ще разкъса и двама ви. Махнете се!
Никой не я слушаше.
— Господи, спаси ме от герои — промърмори тя. — Махайте се, по дяволите!