— Но вампирът избяга, преди да сме измъкнали каквато и да е информация от него!
— Благодаря за напомнянето.
Двамата тъкмо бяха започнали да разпитват мъжкия индивид, когато О. беше извикан навън. Когато се върна завари Е. да лежи в ъгъла, ранен на две места и загубил контрол над вампира.
Онзи гадняр, шефът им, щеше дяволски да побеснее. Макар че О. го презираше, двамата имаха нещо общо — не толерираха небрежността.
О. погледа още малко как Е. се разхожда насам-натам с танцова стъпка и резките му движения му подсказаха решението на два проблема — единия непосредствен, втория дългосрочен. О. се усмихна, а Е. глупакът изпита облекчение.
— Не се тревожи за нищо — каза тихо О. — Ще му кажа, че сме замъкнали тялото в гората, да се изпари под слънчевите лъчи. Не е голяма работа.
— Ти ли ще говориш с него?
— Разбира се. Но за теб ще е най-добре да изчезнеш. Той ще се ядоса.
Е. кимна и хукна към вратата.
— Ще се видим по-късно.
По-добре кажи сбогом, копеле, помисли си О. и се захвана с почистването на мазето.
Неугледната малка къща, в която работеха, не се виждаше откъм улицата, сгушена между останките от изгоряла сграда, някогашен ресторант, и пансион, който предстоеше да бъде съборен. Тази част на града, смесица от мизерни жилища и евтини търговски сгради, беше идеалната за тях. Тук хората не излизаха от домовете си след падането на мрака, стрелбата беше нещо също толкова обикновено, колкото и виенето на алармите на автомобилите и никой не обръщаше внимание, ако чуеше викове.
Лесно беше да влезеш и излезеш от този район, без да бъдеш забелязан. Всички улични лампи бяха простреляни при местните свади, а светлината, процеждаща се от прозорците на съседните къщи, беше твърде слаба, за да ги тревожи. Допълнително преимущество беше отделният външен вход за мазето. Не беше проблем да внесеш или изнесеш било товар, било труп.
А ако някой все пак видеше нещо, можеше само за секунди да бъде премахнат. Което нямаше да е кой знае каква изненада за хората от квартала. Белите боклуци бързаха да стигнат до гробовете си. Освен че пребиваха от бой съпругите си и се наливаха с бира, те може би не умееха нищо друго така добре, както да намерят смъртта си.
О. взе един от ножовете и избърса черната кръв на Е. от острието.
Мазето не беше голямо, таванът му беше нисък, но имаше достатъчно място за старата маса, върху която работеха, както и за една друга, по-разнебитена, в ъгъла, на която държаха инструментите си. Все пак О. не мислеше, че мазето им осигурява достатъчно добри условия. Тук не беше възможно да се държи в плен вампир, което на свой ред означаваше, че губеха един от основните си инструменти за въздействие. Времето подкопава физическите и умствените сили. Ако се използват правилно, дните, прекарани в плен, са могъщи като всяко оръжие, с което могат да се трошат кости.
Онова, което О. искаше, беше някаква сграда в гората, достатъчно голяма, та да може да държи пленниците си там поне известно време. Тъй като вампирите се превръщаха в дим след пукването на зората, те трябваше да бъдат пазени на места, недостъпни за слънчевите лъчи. Но ако просто ги заключиш в стая, рискуваш да се дематериализират пред очите ти. Имаше нужда от сграда, изградена от стомана…
Задната врата, която се намираше точно над тях, се затвори. Някой тръгна надолу по стълбите.
Няколко секунди по-късно под голата крушка в мазето застана господин Х.
Водачът на лесърите беше висок около метър и деветдесет и пет и имаше телосложение на ръгбист. Беше много блед, както и всички други убийци, които членуваха в обществото от дълго време. Кожата и косата му бяха с цвета на брашно, а ирисите му бяха чисти и безцветни като стъкло. Също като О., той беше облечен в стандартното за лесърите облекло: черни панталони, черно поло и кожено яке, под което бяха скрити оръжията му.
— Е, господин О., как вървят работите?
Като че ли хаосът, който цареше в мазето, не беше достатъчно добро обяснение.
— Аз ли съм главният тук? — запита О.
Господин Х. отиде до масата и взе едно длето, като целият му вид издаваше нехайство.
— В известен смисъл, да.
— Разрешено ли ми е тогава да се погрижа това… — Той обхвана хаоса с едно-единствено движение. — … да не се случва повече?
— А какво се е случило?