Достатъчно лошо беше, че бе роден като опъната тетива, че бе надарен с прекалено голяма физическа мощ — дар, който не само не ценеше, но и не можеше да обуздае. А после беше предизвикал гнева на мистичната жена, която господстваше над тяхната раса. Тя беше повече от щастлива да увеличи и бездруго тежкото бреме, с което беше роден. Сега, ако не изпускаше редовно парата, той ставаше смъртоносно опасен.
Единствено сраженията и сексът можеха да потушат напрежението в него и той прибягваше към тях така, както болните от диабет към инсулина. За да остане спокоен, се нуждаеше от постоянни дози и от двете, но дори те невинаги успяваха да му подействат. А когато изгубеше контрол над себе си, нещата ставаха отвратителни за всички, включително и за него самия.
Господи, беше се уморил да стои затворен в капана на тялото си, да контролира нуждите му, да се противопоставя на свирепата ярост и животинските инстинкти. Разбира се, изумително красивото му лице и силата му бяха нещо прекрасно, но той би заменил и двете, би се радвал да бъде хилаво и грозно копеле, ако това щеше да му донесе покой. По дяволите, дори не можеше да си спомни какво е това спокойствие. Не можеше да си спомни дори кой е.
Разпадането на личността му беше започнало доста бързо. Само две години след като беше прокълнат, той беше престанал да се надява на облекчение и просто се опитваше да живее, без да наранява когото и да било. По онова време започна да умира вътрешно и сега, над сто години по-късно, беше почти вцепенен, само бляскава външност и празен чар.
Беше се отказал да се преструва, че е нещо повече от заплаха. Защото истината беше, че никой не бе в безопасност в негово присъствие. И това наистина го убиваше — дори повече от физическите мъки, през които преминаваше, когато проклятието го завладееше. Живееше в страх да не нарани някого от братята си. Както например преди около месец Бъч.
Рейдж заобиколи джипа и се взря през предното стъкло в мъжа, представител на човешката раса. Господи, кой би помислил, че някога ще се сближи с хомо сапиенс?
— Ще се видим ли по-късно, ченге?
Бъч сви рамене.
— Не знам.
— Късмет, човече.
— Както се получи.
Рейдж изруга тихо, а кадилакът потегли. Двамата с Вишъс прекосиха паркинга.
— Коя е тя, Ви? Една от нас?
— Мариса.
— Мариса? Бившата шелан на Рот? — Рейдж поклати глава. — О, човече, искам да знам подробности. Ви, занасяш ме.
— Аз не го тормозя заради това. Ти също не би трябвало да го правиш.
— Не си ли любопитен?
Ви не отговори. Стигнаха до входа на бара.
— О, да. Ти вече знаеш, нали? — каза Рейдж. — Известно ти е какво ще се случи.
Ви просто сви рамене и протегна ръка към вратата. Рейдж постави длан върху нея и го спря.
— Хей, Ви, имаш ли някога видения относно мен? Виждаш ли понякога моето бъдеще?
Вишъс обърна глава към него. На неоновата светлина от рекламната табела на „Корс“ лявото му око — онова, около което имаше татуировка, стана абсолютно черно. Зеницата просто се разшири и покри изцяло ириса и бялото — не остана нищо, освен тъмна дупка.
Все едно гледаше в безкрайността. А може би така изглеждаше Небитието след смъртта.
— Наистина ли искаш да знаеш? — запита го братът.
Рейдж остави ръката си да падне до тялото му.
— Интересува ме само едно. Ще живея ли достатъчно дълго, за да се отърва от проклятието? Нали разбираш, да намеря частица спокойствие?
Вратата се отвори рязко и навън излезе пиян мъж, клатушкайки се като камион със счупена ос. Отиде до храстите, повърна, а после легна по очи на асфалта.
Смъртта е единственият сигурен начин да намериш покой, помисли си Рейдж. Всички умират. Дори вампирите. Накрая.
Не посмя отново да срещне погледа на своя брат.
— Не, Ви, всъщност не искам да знам.
Вече беше прокълнат веднъж, а все още оставаха деветдесет и една години до освобождението му. Деветдесет и една години, осем месеца и четири дни, докато наказанието му изтечеше и звярът вече нямаше да бъде част от него. Защо доброволно да се подлага на нещо като космически удар — да узнае, че няма да доживее да се освободи от него?
— Рейдж.
— Какво?
— Ще ти кажа нещо. Съдбата ти се приближава към теб. Скоро ще те застигне.
Рейдж се засмя.
— О, нима? И как изглежда тази женска? Предпочитам ги…