Вдигна слушалката с надеждата да не е Ривендж.
— Ало?
След кратка пауза, чу:
— Бела?
— Мери! Звънях ти по-рано през деня. Изчакай за секунда да нахраня енотите. — Остави телефона на масата, излезе бързо в двора, изсипа храната и се върна. Пусна тавата в мивката и вдигна отново слушалката. — Как си?
— Бела, трябва да те попитам нещо. — Гласът на приятелката й беше напрегнат.
— Разбира се, Мери. Какво не е наред?
— Ти… една от тях ли си?
Бела се отпусна тежко на един от столовете до масата.
— Питаш дали съм различна от теб?
— Да.
Бела погледна към изкуственото езеро, в което плаваха рибки. Досега всичко тук бе толкова спокойно, помисли си.
— Да, Мери. Различна съм.
По линията до нея долетя въздишка.
— О, слава богу!
— Не мислех, че за теб ще бъде облекчение да го знаеш.
— Така е. Аз… Наистина трябва да поговоря с някого. Толкова съм объркана.
— Каква е причината? — Чакай малко. Защо изобщо водеха този разговор. — Мери, откъде знаеш за нас?
— Рейдж ми каза. И дори ми направи демонстрация.
— Искаш да кажеш, че не е изтрил… Ти го помниш?
— Аз съм в жилището му.
— Какво?
— Да. Аз съм в къщата му. С още няколко вампири… Господи, тази дума… — Прочисти гърлото си. — Тук има още петима, които са точно като него.
Бела покри устата си с длан. Никой не можеше да живее заедно с членовете на братството. А и тази жена беше представител на човешката раса.
— Мери, как… се случи това?
Бела беше шокирана от разказа на приятелката си.
— Ало? Бела?
— Съжалявам, аз… Добре ли си?
— Да, така мисля. Поне в момента. Виж, трябва да знам. Защо ни събра нас двамата с Рейдж?
— Той те видя и те… хареса. Обеща ми, че няма да те нарани, което беше единствената причина да се съглася да му уредя среща с теб.
— Кога ме е видял?
— В нощта, когато заведохме Джон в учебния център. Или нямаш спомен за това?
— Нямам, обаче Рейдж ми каза, че съм ходила там. Джон… също ли е вампир?
— Да. Времето за преобразяването му наближава, затова и се намесих. Ще умре, ако в този момент някоя от нас не е с него. Има нужда от женски вампир, от когото да пие.
— Разбрала си го в нощта, когато се запознахте.
— Да. — Бела подбра внимателно думите си. — Мери, воинът добре ли се отнася с теб? Нежен ли е?
— Грижи се за мен. Защитава ме. Но нямам представа защо го прави.
Бела въздъхна. Мислеше, че тя знае. Като се имаше предвид до каква степен воинът бе обсебен от Мери, най-вероятно се е обвързал с нея.
— Ще се върна скоро у дома — казваше приятелката й. — След два дни.
Бела не беше толкова сигурна в това. Мери беше навлязла много по-дълбоко в техния свят, отколкото предполагаше.
О. маневрираше с булдозера в мрака с мисълта, че миризмата на изгорели газове е отвратителна.
— Добре. Готови сме! — извика У.
О. изключи двигателя и се огледа. Бяха изсекли дърветата и сега имаха около сто четиридесет и осем квадратни метра равен терен. Това беше парцелът, върху който щяха да построят центъра за въздействие.
У. застана в откритото пространство и се обърна към събралите се лесъри.
— Да започнем със стените. Искам да издигнете такива от три страни. Едната да остане отворена. — Махна нетърпеливо с ръка. — Хайде, размърдайте се.
Мъжете се разпръснаха.
Шумът от приближаващо се превозно средство накара всички да замръзнат по местата си, макар липсата на светлини да предполагаше, че е един от тях. Тъй като виждаха превъзходно в мрака, лесърите можеха да се движат свободно в нощта. Който и да седеше зад кормилото, притежаваше същата необичайна острота на зрението, защото заобикаляше успешно дърветата.
Миниванът спря и от него слезе господин Х. О. отиде при него.
— Сенсей — каза той и се поклони. Знаеше, че копелето се ласкае, когато му показват уважение. Напоследък не му беше така забавно да го изкарва от кожата, както някога.
— Изглежда напредвате, господин О.
— Нека ви покажа какво правим.
Трябваше да викат заради силните удари с чук, но нямаше причина да се тревожат за шума, който вдигаха. Намираха се точно в средата на район от седемдесет и пет акра на около тридесет минути от центъра на Колдуел. Западно от тях беше мочурището — равна местност, която река Хъдзън заливаше, когато прииждаше. На север и изток се издигаше скалистата планина Бит Ноч, която катерачите не обичаха, защото изобилстваше от свърталища на гърмящи змии, а туристите намираха за непривлекателна. Дотук можеше да се стигне единствено от юг, но бедните бели земеделски работници, които живееха в разпръснатите и рушащи се ферми, изглежда, не обичаха да се разхождат из околността.