— Добра работа — каза господин Х. — Къде ще бъдат разположени складовете?
— Тук. — О. застана на определеното място. — Оборудването ще пристигне сутринта. Ще бъдем готови да приемем посетители след ден.
— Наистина си се справил, синко.
По дяволите, мразеше да го наричат така.
— Благодаря, сенсей — каза господин О.
— Изпрати ме до колата. — Като се отдалечиха на известно разстояние от останалите, господин Х. каза: — Поддържаш ли връзка с отряд Бета?
О. положи усилия дори погледът му да не трепне.
— Не.
— Виждал ли си някой от тях напоследък?
Господи, какво ли целеше водачът им с този разговор?
— Не.
— Например по някое време снощи?
— Не, както казах, не поддържам връзка с отряд Бета. — О. смръщи вежди. Знаеше, че ако поиска обяснение, ще изпадне в положението да се защитава, но пет пари не даваше. — Защо е всичко това?
— Членовете на отряд Бета, които бяха изпратени снощи в парка, имаха добри перспективи. Не ми се иска да мисля, че си изклал конкурентите си…
— Някой от братята…
— Да, били са нападнати от член на братството. Точно така. Има обаче нещо странно. Братята винаги се стараят да намушкат врага в гърдите, за да се разпадне тялото. Но момчетата от Бета са били оставени да умрат от раните си. Били са в толкова тежко състояние, че когато е дошло подкреплението, не са могли да отговорят на нито един въпрос. Така че никой не знае какво се е случило.
— Не съм бил в парка и вие го знаете.
— Така ли?
— По дяволите…
— Внимавай как говориш. И какво правиш. — Господин Х. присви толкова силно бледите си очи, че заприличаха на цепки. — Знаеш на кого ще се обадя, ако се наложи отново да те накажа. А сега се залавяй за работа. Ще се видим с теб и останалите бойци на сутрешната проверка.
— Мислех, че електронната поща е за това — процеди О. през стиснатите си зъби.
— Отсега нататък ти и твоят екип ще се явявате лично.
Миниванът потегли, а О. втренчи поглед в нощта, заслушан в шумовете, характерни за строителните работи. Би трябвало да кипи от гняв. А той бе просто… уморен.
Господи, не му беше останал ентусиазъм за работа. Не можеше дори да се вбеси от глупостите на господин Х.
Всякакво вълнение му бе отнето.
Мери хвърли поглед на електронния часовник. Показваше 1:56. До зазоряване имаше още много часове, а не можеше да мигне. Затвореше ли очи, виждаше всичките онези оръжия, които Рейдж беше взел със себе си.
Легна по гръб. Мисълта, че може да не го види отново, бе така обезпокоителна, че не й позволяваше да анализира чувствата си. Просто ги приемаше, макар да я терзаеха, и се надяваше на някакво облекчение.
Господи, искаше й се да може да върне времето назад. И отново да стигнат до момента, в който той се приготвяше да излезе. Тя щеше да го прегърне здраво. И да му изнесе строга лекция как да се пази, макар да не знаеше нищо за бойните изкуства, а той да беше майстор в битките, или поне тя се надяваше да е така. Просто не искаше нищо да го застрашава…
Внезапно вратата се отключи. Още докато се отваряше, русата коса на Рейдж проблесна на светлината, която нахлу откъм коридора.
Мери скочи от леглото, прекоси бързо стаята и се хвърли в прегръдките му.
— О, какво, по… — Той я обгърна и я повдигна. Притисна я до себе си, влезе и затвори вратата. Остави я да се плъзне надолу по тялото му. — Добре ли си?
Краката й докоснаха пода и тя се върна в реалността.
— Мери?
— О, да… да, добре съм. — Направи крачка встрани. Огледа се. И силно се изчерви. — Просто съм… да, ще си легна пак.
— Почакай малко. — Рейдж съблече дългото си кожено палто, свали кобура от гърдите си, после и колана. — Ела при мен. Хареса ми как ме посрещаш у дома.
Разпери широко ръце и тя се сгуши между тях, притисна се силно в него, долови дишането му. Тялото му беше топло и от него се излъчваше прекрасен мирис — на свеж въздух и чиста пот.