Качулката кимна. Кралят отговори на древния език:
— Кълна се да удовлетворя желанието ти. Ще се отнасям с нея като с родна сестра и ще се грижа за нея като за всяка друга жена от семейството ми.
Рейдж издиша.
— Това е добре.
Малко след това Ви спря „Кадилак“-а в малка просека. Слязоха и се разпръснаха — оглеждаха се, ослушваха се, напрягаха сетивата си.
Нощта бе приятна, а мястото — спокойно. Бризът се разхождаше свободно из безбройните клони и стволове на гората, въздухът ухаеше приятно на земя и борове. Пълната луна проблясваше сред млечните облаци на нощното небе.
По даден от Рот сигнал всички изминаха стоте метра до пещерата. Тя не изглеждаше да е нещо специално — дори отвътре. Човек трябваше да знае какво търси, за да открие едва забележимото място, където скалните стени се съединяваха в задната част. Ако се натиснеше където трябва, едната от каменните плочи се плъзваше встрани и се откриваше отвор.
Влязоха в тази вътрешна зала на пещерата и плочата се затвори тихо след тях. По стените бяха закрепени свещи, чиито жълти пламъци хвърляха сенки и отблясъци.
Наклонът надолу не беше голям. Спускаха се бавно, скалите под краката им бяха студени. Като стигнаха до дъното, съблякоха робите си. Чугунените врати се отвориха пред тях. Коридорът, който се разкри, беше висок около шест метра и дълъг около петнадесет, а стените му бяха покрити с рафтове.
По тях бяха подредени хиляди керамични урни във всякакви размери и форми, които отразяваха светлината. Във всяка една от тях се съхраняваше сърце на лесър — органът, който Омега им отнемаше на церемонията по приемането в обществото. По време на съществуването на лесъра като убиец този керамичен съд бе единствената му лична вещ и ако беше възможно, братята ги вземаха, след като убиеха враговете си.
В края на коридора имаше втора врата, която вече беше отворена.
Светилището на братството бе вдълбано в здрава скала и облицовано с черен мрамор в началото на XVIII в., когато първите заселници от Европа бяха дошли през океана. Помещението не беше малко. От тавана висяха бели сталактити, приличащи на кинжали. Огромни свещи, дебели колкото мъжка ръка и дълги колкото крак, бяха забити в свещници от черно желязо, а пламъците им бяха почти толкова ярки, колкото и лъчите на фенерчетата.
Пред тях се издигаше платформа, до която водеха няколко ниски стъпала. Олтарът беше изработен от тежка варовикова плоча, донесена от Древната страна. Тя се поддържаше в хоризонтално положение от две грубо издялани греди. В центъра беше поставен череп.
На равната стена зад олтара бяха издълбани имената на абсолютно всички братя, членували някога в братството — чак до първия от тях, чийто череп красеше олтара. Надписите бяха оформени в квадрати и покриваха всеки сантиметър от повърхността, с изключение на бялото петно в средата. То беше широко около два метра и се спускаше вертикално по цялата дължина. В средата му, на височина около метър и половина от пода, се подаваха два дебели пръта, разположени така, че мъжът да може да се държи здраво за тях.
Миризмата на въздуха им бе толкова позната — на влажна пръст и восъчни свещи.
— Здравейте, братство.
Всички се обърнаха по посока на женския глас.
Скрайб Върджин беше мъничка фигура в далечния ъгъл, черната й роба се развяваше малко над пода. От нея не се виждаше нищо, дори лицето, но изпод тъмните одежди струеше светлина.
Тя се понесе към тях и се спря пред Рот.
— Боецо.
Той се поклони ниско.
— Скрайб Върджин.
Тя поздрави всички поред, като остави Рейдж последен.
— Рейдж, син на Торчър.
— Скрайб Върджин. — Той сведе глава.
— Как си?
— Добре съм. — Или поне щеше да бъде, когато всичко приключеше.
— Доста си зает напоследък, нали? Продължаваш да създаваш прецеденти. Това започва да ти става навик. Жалко, че не са във вярната посока. — Засмя се, но в смеха й се усещаше остра нотка. — Не съм изненадана, че стигна дотук. Нали знаеш, че за първи път в редиците на братството ще се извърши райт?
Не е точно така, помисли си той. През юли Тор беше отказал да приеме ритуала, предложен от Рот. Обаче нямаше да спори с нея.
— Боецо, готов ли си да приемеш онова, което ти предлагат?
— Да. — Той подбра много внимателно следващите си думи, защото никой не можеше да иска нещо от Скрайб Върджин. Освен ако не беше готов да си заложи главата. — Нали няма да позволите да нараня братята си?