на града.
Нейният клиент.
Телефонът звънна втори път и тя отговори на обаждането, като
следваше сценария.
— Гореща линия «Предотвратяване на самоубийствата». Тук е Мери.
С какво мога да ви помогна?
Тишина. Не се долавяше дори дишане.
Глухо, на заден фон, чу запалването на автомобилен двигател, а после
ревът му се стопи в далечината. Според полицейската проверка на
входящите обаждания този човек винаги звънеше от улицата и сменяше
местонахождението си, за да не бъде проследен.
— Тук е Мери. С какво мога да ви помогна? — тя сниши глас и
наруши протокола. — Знам, че си ти и се радвам, че се обади отново тази
вечер. Но, моля те, не можеш ли да ми кажеш името си? Или какво не е
наред?
Зачака. Линията прекъсна.
— Още един от твоите? — запита Ронда и отпи от билковия си чай.
Мери затвори.
— Как разбра?
Жената кимна през рамо.
— Чух доста позвънявания тази вечер, обаче всички разговори
прекъсваха след представянето на оператора. А после изведнъж ти се
приведе над телефонната слушалка.
— Да, но…
— Чуй, ченгетата се свързаха с мен днес. Не могат да направят нищо, не им достигат хора, та да дежурят до всеки обществен телефон в града, а
и не искат да стигат чак дотам засега.
— Казах ти. Не се чувствам в опасност.
— Но не знаеш със сигурност, че такава няма.
— Хайде, Ронда, водим този разговор вече девет месеца, нали? Ако се
канеха да ме нападнат, вече щяха да са го направили. А аз наистина искам
да помогна…
— Това е още нещо, за което се тревожа. Очевидно желаеш да
защитиш този, който се обажда. Става прекалено лично за теб.
— Не, не е така. Онези, които се обаждат тук, със сигурност имат
причина. И знам, че мога да им помогна.
— Престани, Мери. Чуй се само — Ронда издърпа един стол, седна, сниши глас и каза: — Трудно ми е да ти го кажа, но мисля, че е
необходимо. Смятам, че имаш нужда от почивка.
Мери се отдръпна, сви се.
— От какво?
— Прекарваш тук прекалено много време.
— Работя толкова дни, колкото и останалите.
— Но оставаш часове след края на смяната си, непрекъснато
заместваш някого. Влагаш прекалено много лични чувства. Знам, че в
момента си тук вместо Бил. Искам да си тръгнеш, когато той дойде. И не
искам да се връщаш поне две седмици. Тази работа е трудна, изцежда
силите, трябва да се отдалечиш за малко от нея, да погледнеш нещата от
друг ъгъл.
— Не сега, Ронда. Моля те, не сега. Имам нужда да съм тук повече от
всякога.
Ронда нежно стисна ръката на Мери и усети, че е напрегната.
— Това място не е подходящо да решаваш собствените си проблеми и
ти го знаеш. Искам да се върнеш, защото си един от най-опитните
доброволци, с които разполагам. Но само след като си имала достатъчно
свободно време да си изясниш нещата.
— Възможно е да не разполагам с толкова време — прошепна тихо
Мери.
— Какво?
Мери се отърси от мислите си и се усмихна.
— Нищо. Права си, разбира се. Ще си тръгна веднага щом Били
дойде.
Били пристигна след около час и две минути по-късно Мери беше
вече навън. Прибра се у дома си, затвори вратата и се облегна на нея, заслушана в тишината. Ужасяващата, смазваща тишина.
Господи, искаше да се върне в офиса на горещата линия. Имаше
нужда да чува тихите гласове на другите доброволци. И звънът на
телефоните. И монотонното жужене на флуоресцентните лампи…
Защото, когато нямаше за какво да мисли, в главата й се въртяха
безспирно плашещи образи. Болнични легла. Игли на спринцовки. Банки с
лекарства. Като на моментна снимка видя себе си без коса, посивяла кожа
и хлътнали дълбоко в черепа очи — вече не приличаше на себе си, това не
беше тя.
Помнеше какво е да престанеш да бъдеш личност. Скоро след
започването на химиотерапията бързо и мълчаливо беше причислена към
групата на болните, на умиращите. За другите тя беше просто едно тъжно
напомняне, че човек е смъртен и всичко е преходно.
Мери прекоси набързо всекидневната, стрелна се през кухнята, отвори плъзгащата се врата и се втурна навън в нощта. Страхът я
стискаше за гърлото и я караше да се бори за всяка глътка въздух, а
шокът от ледената нощ забави работата на белите й дробове.
Не знаеш със сигурност дали нещо не е наред. Не знаеш какво е…
Повтаряше си тези думи отново и отново като мантра и се опитваше
да овладее паниката си, вървейки към басейна. Той не беше нищо повече
от една голяма вана, вградена в земята. Беше изработен от специална
американска пластмаса, а водата му, сгъстена от студа, изглеждаше като