секунда или две. Точно когато стигна до колата обаче, тя отново потегли
и профуча покрай него. Рейдж се изстреля високо във въздуха и успя да се
улови за ръба на каросерията, обаче в следващия миг ръката му се плъзна
по мократа повърхност. Опита да се хване по-здраво, но задният прозорец
се отвори и от него се подаде дулото на оръжие. Той се сниши в очакване
да чуе острия звук от изстрела. Вместо това, цивилният, който се
опитваше да скочи на земята, трепна и се хвана за рамото си. Огледа се, очевидно неразбиращ какво става, и бавно се свлече обратно в
каросерията.
Рейдж не успя да се задържи и падна по гръб на земята. Тялото му
първо подскочи, а после се плъзна по паважа, но коженото му палто го
предпази от нараняване.
Скочи на крака и видя пикапът да завива зад далечния ъгъл. Изруга
невъздържано, но без да губи време, се върна тичешком при Ви. Битката
вече се беше развихрила. Лесърите се биеха уверено, макар и да бяха
сами. Ви удържаше позицията си. Извадил кинжала си, нанасяше сериозни
поражения на врага.
Рейдж се нахвърли върху първия лесър, до когото се добра, изпаднал
в ярост от загубата на цивилния и бесен на целия свят заради Мери.
Размаза копелето с юмруци, потроши костите му и разкъса кожата му с
ударите си. Черната кръв на жертвата опръска лицето му и започна да се
стича в очите. Не спря да удря тялото, докато Ви не го откъсна от него и
не го притисна до една от стените, които се издигаха от двете страни на
уличката.
— Какво правиш, по дяволите? — Рейдж едва се овладя да не удари
Ви, който му препречваше достъпа до убиеца.
Ви го улови здраво за реверите на палтото и го разтърси така, сякаш
се опитваше да го върне към реалността.
— Лесърът не помръдва. Погледни ме, братко. Лежи на земята и там
ще си остане.
— Пет пари не давам! — Рейдж се опита да се освободи, но Ви го
задържа, макар и с огромно усилие.
— Рейдж? Хайде, кажи ми. Какво става? Къде си, братко?
— Просто имам нужда да убивам… Имам нужда… — в гласа му се
прокраднаха истерични нотки. — Заради стореното от тях… Цивилните не
могат да се съпротивляват… Трябва да ги избия… — беше на ръба на
психическия срив, но, изглежда, не можеше да спре да вилнее. — О, Господи! Мери! Те искат и нея… И ще я вземат, както направиха и с
цивилния, Ви. По дяволите, братко… Какво да направя, за да я спася?
— Шшш. Спокойно, Холивуд. Охлади малко страстите.
Ви постави длан на врата му и прокара палец по изпъкналата вена на
шията му. Ласката имаше хипнотично въздействие и постепенно го
успокои.
— По-добре ли си? — запита Ви. — Да, по-добре си.
Рейдж си пое дълбоко дъх и се разходи наоколо за около минута.
После се върна при тялото на лесъра. Прерови джобовете му и намери
портфейл, малко пари в брой и пистолет.
Находката беше добра.
— Виж какво намерих. «Блекбъри» — прошепна Рейдж. После
подхвърли телефона към Ви, който подсвирна тихо.
— Бива си го.
Рейдж извади от ножницата един от кинжалите си и заби черното
острие в гърдите на убиеца. С пукот и блясък тялото се разпадна, но и
това не бе достатъчно за него. Все още му се искаше да крещи и да плаче
едновременно.
Двамата с Ви обиколиха набързо квартала. Навсякъде беше спокойно.
С малко късмет другите трима цивилни бяха успели да се приберат по
домовете си и вече в безопасност, най-вероятно трепереха от повишения
приток на адреналин в кръвта.
— Искам урните на тези лесъри — каза Рейдж. — Успя ли да вземеш
някакви документи от онзи, когото уби?
Ви размаха един портфейл.
— В шофьорската му книжка пише, че домът му се намира на «Ла
Крос стрийт» № 195. Какъв е адресът на твоя?
Рейдж погледна в портфейла.
— Няма нищо. Дори шофьорска книжка. Защо, по дяволите, го е носел
със себе си… Ха! Ето това вече е интересно.
Извади визитна картичка, внимателно сгъната на две. Записаният в
нея адрес не беше далеч от мястото, където се намираха.
— Да проверим първо този, преди да тръгнем към «Ла Крос».
Мери подреди багажа в чантата си под зоркия поглед на Фриц.
Икономът умираше от желание да помогне и пристъпваше от крак на крак, едва сдържайки се да не направи това, което явно смяташе за свой дълг.
— Готова съм — каза най-сетне тя.
Фриц се усмихна, тъй като вече имаше какво да прави, и я поведе по
балкона, опасващ къщата, към стая с изглед към градините отзад.
Трябваше да му се признае — бе невероятно дискретен. Дори и да си
мислеше, че преместването й от стаята на Рейдж е странно, не го