показваше с нищо и се отнасяше към нея със същото почитание, както
винаги.
Когато остана сама, тя се замисли за възможностите, които имаше.
Искаше да си отиде вкъщи, но не беше толкова глупава. Мъжете, които ги
нападнаха в парка, бяха смъртоносно опасни и колкото и да копнееше да
се прибере в собствения си дом, нямаше намерение да се остави да я
убият заради стремежа й към независимост. Освен това, колко ли време
щеше да отнеме инсталирането на охранителната система? Може би онзи
мъж, Вишъс, вече работеше по нея.
Замисли се за медицинския преглед, уговорен за следобеда на
следващия ден. Рейдж бе казал, че ще й позволи да отиде. Колкото и да бе
ядосан, когато излезе, знаеше, че няма да й попречи да посети болницата.
Помисли си, че може би Фриц ще я закара. Когато я развеждаше, за да й
покаже къщата, Рейдж беше казал, че икономът може да излиза на дневна
светлина.
Мери погледна чантата си. Тъй като нямаше намерение да се връща
повече в имението, знаеше, че не може да си тръгне, докато са скарани
така жестоко с Рейдж. Може би той щеше да се успокои, след като
прекара една нощ навън. Самата тя със сигурност се държеше по-разумно
в момента.
Открехна вратата на спалнята, колкото за да чуе кога ще се върне
той. После седна на леглото и зачака.
Не мина много време, преди отново да се разтрепери от притеснение, така че вдигна телефона. Бела отговори и Мери изпита облекчение, че
чува гласа на приятелката си. Известно време говориха за незначителни
неща. После, когато почувства, че е готова, тя каза, че ще се върне у дома
си веднага след като в къщата бъде инсталирана охранителна система.
Беше благодарна, че Бела не настоява да научи подробности.
След малко и двете замълчаха продължително.
— Мери, може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Виждала ли си някой от другите бойци?
— Да, неколцина. Но не съм сигурна дали съм се срещала с всички.
— Познаваш ли един, който… върху чието лице има белег?
— Това е Зейдист.
— О, той…
— Какво?
— Ами, чувала съм разни неща за него. Казват, че бил опасен.
— Да, представям си. Но, знаеш ли, не съм сигурна, че е толкова лош.
Защо питаш?
— О, просто така. Наистина.
В един часа през нощта Джон Матю излезе от заведението на Мо и
тръгна към дома си. Тормент не бе идвал. Може би нямаше да дойде.
Може би беше изпуснал възможността да тръгне с него.
Вървейки в студената нощ, Джон не бе на себе си. Желанието да се
махне от сградата, където живееше, се засили толкова, че му идваше да
побегне. Страхът бе толкова силен, че го преследваше дори насън. Бе
дремнал преди работа и кошмарите му бяха ужасни, пълни с видения за
белокоси мъже, които го преследваха, хващаха го и го отвеждаха на
някакво тъмно място под земята.
Когато наближи вратата на апартамента си, държеше ключа в ръка и
не се забави нито миг. Втурна се вътре и затвори, като заключи всичко —двете резета, веригата. Искаше му се вратата да има една от онези яки
стоманени летви, които влизат в пода.
Знаеше, че трябва да се нахрани, но не му се занимаваше с
протеиновите шейкове, затова седна на леглото, надявайки се, че силите
му ще се възстановят от само себе си. Щяха да са му нужни. Утре
трябваше да излезе и да си потърси ново жилище. Време бе да се спасява.
Но, Господи, как му се искаше да бе тръгнал с Тормент, когато
имаше…
На вратата се почука. Джон вдигна поглед, надеждата и страхът в
гърдите му се вплитаха ведно като нишките на въже.
— Синко? Аз съм, Тормент. Отвори.
Джон се спусна през стаята, дръпна резетата и едва не се хвърли
върху мъжа.
Веждите на Тормент се свиха над тъмносините му очи.
— Какво става, Джон? Нещо не е наред ли?
Джон не бе сигурен доколко може да му разкаже за бледия мъж, когото бе срещнал на стълбището и реши да премълчи. Нямаше да рискува
Тормент да си промени решението, защото хлапето, което мисли да вземе
у дома си, е откачено и има мания за преследване.
— Синко?
Джон отиде да вземе бележника и химикалката си, докато Тормент
затваряше вратата.
“Радвам се, че дойде. Благодаря ти.”
Тормент прочете думите.
— Да, щях да дойда по-рано, но миналата нощ имах… работа, за
която трябваше да се погрижа. Е, помисли ли си за…
Джон кимна и започна да пише бързо.
“Искам да дойда с теб.”
Тормент се усмихна леко.
— Това е хубаво, синко. Добър избор.
Джон пое дълбоко въздух. Чувстваше се безкрайно облекчен.
— Ето какво ще направим. Утре вечер ще дойда да те взема. Сега не