шестия етаж и имаше изглед към реката.
Беше претенциозен. Наистина претенциозен. Повечето лесъри живееха
в мръсни дупки, защото обществото вярваше, че парите трябва да се
влагат за постигане на основните му цели. С. безнаказано демонстрираше
стил, защото можеше да си го позволи. Преди да се присъедини към
обществото през седемдесетте, беше богаташко синче, което се срамуваше
от произхода си, но по някакъв начин бе запазил парите си. Той
съчетаваше по необичаен начин дилетантството с нагласата си на сериен
убиец.
Тъй като минаваше десет часът, нямаше портиер. Отварянето на
електронната ключалка на външната врата беше работа за секунди. О. взе
асансьора от стомана и стъкло до двадесет и седмия етаж и слезе един
етаж по стълбите, повече по навик, отколкото от необходимост. Нямаше
причина да се опасява, че някой ще се заинтересува кой е или къде отива.
Освен всичко друго по това време на нощта сградата беше празна, обитателите й — предимно боклуци от Европа — бяха излезли да се
тъпчат с екстази и кока-кола в «Зироу Сам» в центъра на града. Почука на
вратата на С.
Това беше петнадесетият адрес, който посещаваше, следвайки
списъка на господин X. с членове, които се отлъчваха без причина. И
първият от обиколката тази вечер. В предишните бе имал успех. Един от
убийците беше извън щата, защото бе решил на своя глава да помогне на
приятел от окръг Колумбия. Други двама, които бяха съквартиранти, се
бяха сбили помежду си и сега се възстановяваха от раните си. Щяха да
бъдат на линия след няколко дни. Последният проверен лесър беше
напълно здрав кучи син, който просто се излежаваше и гледаше
телевизия. Е, всъщност беше напълно здрав, докато не претърпя
ненадейно инцидент по време на посещението на О. Щеше да мине поне
седмица, преди да се оправи достатъчно и отново да бъде годен за работа, но визитата със сигурност изясни кои са приоритетите му.
Чудна работа как две счупени капачки на коленете могат да помогнат
на човек да бъде убедителен.
О. почука отново на вратата на С., после отвори ключалката. Тъкмо
преди да влезе, го лъхна тежка миризма. О, по дяволите. Мястото вонеше
като гниещ боклук.
Тръгна към кухнята.
Не, не беше боклук. Беше С.
Лесърът лежеше по очи на пода, край него бе засъхнала локва черна
кръв. Близо до ръката му имаше бинтове, игла и конец, сякаш бе опитвал
да се оправи сам. «Блекбъри»-то му беше до комплекта за първа помощ, а
клавиатурата бе покрита с кръвта му. От другата страна имаше дамска
чантичка, също изцапана с кръв.
О. обърна С. по гръб. Гърлото на убиеца бе прерязано, раната беше
дълбока. Като се имаше предвид, че ръбовете й бяха обгорени, вероятно
го бяха посекли с някой от ужасните черни кинжали на братството. По
дяволите, каквото и да слагаха в този метал, то действаше като сярна
киселина.
Гърлото на С. се движеше, издавайки бълбукащи звуци, което
доказваше, че всъщност е възможно да бъдеш и само донякъде умрял.
Вдигна ръка. Държеше нож. Върху ризата му имаше следи от няколко
плитки порязвания, сякаш се бе опитвал да се промуши в гърдите, но
силите не му бяха стигнали да свърши работата.
— Много си зле, приятелю — каза О., и взе оръжието от ръката му.
Приклекна и започна да гледа как лесърът се гърчи бавно.
Както лежеше по гръб и безпомощно мърдаше ръце и крака, приличаше на майски бръмбар, който след малко ще умре. О. хвърли
поглед към чантичката.
— Да не би да водиш алтернативен живот, С.?
О. вдигна чантичката и прерови съдържанието. Шишенце с хапчета.
Кърпички. Тампони. Мобилен телефон. Портмоне.
Извади шофьорската книжка. Кестенява коса. Сиви очи. Беше
невъзможно да прецени дали жената е вампир или човек. Адресът беше
някъде из пущинаците по шосе 22.
— Кажи ми дали схващам правилно какво е станало — каза О. — Ти и
един от онези братя сте влезли в ръкопашен бой. С воина е имало жена.
Избягал си, след като те е ранил и си задигнал тази чантичка, за да убиеш
приятелката му. Проблемът е, че раните ти са били прекалено сериозни и
откакто си се върнал, лежиш тук. Така ли е?
О. пусна документите в чантичката и погледна надолу към мъжа.
Очите на С. се въртяха като стъклени топчета, свободно поставени в
главата му, която губеше формата си като спукана торба.
— Знаеш ли, С., ако зависеше от мен, щях просто да те зарежа тук. Не
знам дали си наясно, но когато се разпаднем, ние се връщаме при Омега.
Повярвай ми, онова, което ще откриеш при него от другата страна, ще те