прошепна:
— Не ми казвай, че отговорът ти ще е «не».
Той вдигна поглед към нея. Държеше главата си ниско наведена, а
очите му изглеждаха като две цепнатини върху лицето, от които струяха
ярки неоново сини лъчи.
Тя изви тяло и премести крак, като му позволи да види за миг онова, което искаше толкова силно.
И задържа дъха си.
С едно-единствено движение Рейдж се надигна от пода и се хвърли
върху нея. Легна между бедрата й, разкопча панталоните си и…
О, благодаря ти, Господи.
Тя отговори веднага, като се притискаше към пулсиращата му
твърдост. Когато замайването й отслабна, усети, че той трепери над нея, вътре в нея. Готвеше се да му каже да спре да се контролира, но разбра, че не въздържанието бе проблемът. Той имаше някакъв пристъп, всеки
мускул от тялото му се свиваше конвулсивно.
— Рейдж? — погледна го в лицето.
Очите му светеха в бяло.
Опитвайки се да го успокои, тя го погали по гърба, но почувства
нещо върху кожата му. Някакъв релеф. Като линии.
— Рейдж, има нещо на…
Той отскочи от нея и веднага тръгна към вратата.
— Рейдж?
Тя грабна нощницата си и го последва, докато я обличаше.
В коридора той спря да закопчее панталона си и Мери едва не
изпищя. Татуировката беше оживяла. Беше се надигнала от гърба му, формите хвърляха сенки.
И се движеше, въпреки че той стоеше. Огромният дракон кипеше от
ярост. Очите му се взираха точно в нея, а през тялото му преминаваха
вълни.
Търсеше начин да се освободи.
— Рейдж?
Той се втурна, бърз като светкавица, слезе във фоайето и изчезна в
скритата под стълбището врата.
И не спря да тича, докато не стигна почти до края на тренировъчния
център. Стигна до съблекалнята, отвори вратата и влезе в банята. Пусна
единия от душовете, свлече се, опрял гръб на покритата с плочки стена и
седна под студената струя.
Беше ужасяващо ясно. Трептенето. Тихото бучене. Появяваха се
винаги когато бе близо до Мери. И особено когато беше възбудена.
Господи, как не го беше разбрал преди? Може би просто искаше да
избяга от истината.
Да бъде с Мери, беше нещо различно, защото… той не беше
единственият, който искаше да я люби.
Звярът също я искаше.
Звярът искаше да излезе, за да я вземе.
42.
Бела се прибра у дома си, но не можа да се успокои. Писа един час в
дневника си, после се преоблече в дънки и широк пуловер и си сложи
топло яке с качулка. Навън падаха леки снежинки и се въртяха в
нестройни вихрушки от студен въздух.
Тя вдигна ципа на якето и тръгна през ливадата, където тревата беше
по-висока и по-неравна.
Зейдист. Не можеше да затвори очи, без да го види легнал по гръб в
онази баня.
Унищожен. Не наранен.
Спря и се загледа в снега.
Беше му дала дума, че няма да му досажда, но не искаше да спази
обещанието си. Бог да й е на помощ, искаше да опита още веднъж.
В далечината видя някой да обикаля къщата на Мери. Бела замря от
страх, но после видя тъмната коса и разбра, че това не е лесър.
Очевидно Вишъс инсталираше охранителната система. Махна му с
ръка и тръгна към него.
Тя много хареса Ви, след като поговори с него на партито. Той
притежаваше онзи вид интелигентност, която при вампирите обикновено
изместваше всяко умение за социално общуване. Но при този воин двете
неща вървяха в комплект. Той беше привлекателен, силен, знаеше всичко, беше от онези мъже, които те карат да мечтаеш за бебета само за да
запазиш тяхната ДНК в генната банка.
Чудеше се защо носи онази черна кожена ръкавица. И защо има
татуировки отстрани на лицето. Може би щеше да попита за тези неща в
някой удобен момент.
— Мислех, че няма да се наложи да се занимаваш с това сега —извика тя, като се качи на терасата. — Защото Мери е…
Тъмнокосата фигура, която пристъпи пред нея, не беше Вишъс. И не
беше живо същество.
— Дженифър? — каза лесърът със страхопочитание.
Бела замръзна за част от секундата. После се обърна и побягна. Не се
спъна, не се поколеба. Прекоси ливадата бързо и уверено, въпреки че
беше ужасена. Ако успееше да се добере до къщата си, щеше да заключи
лесъра отвън. Докато той успееше да счупи стъклото, за да влезе, тя щеше
вече да е в мазето, където никой не можеше да проникне. Щеше да се
обади на Ривендж и да се измъкне през подземния тунел до другата страна
на двора.
Лесърът беше зад нея — тя чуваше тежките му стъпки и шума от
дрехите му — но не я настигаше. Двамата тичаха през хрущящата
замръзнала трева. Отправяйки поглед към приветливите светлини на