Гласът му се сниши, заприлича на мъркане.
— Прав съм, нали? Има ли значение как съм го узнал?
За щастие сервитьорката дойде да вземе чиниите и моментът отмина.
Докато Хал поръчваше ябълков пай, някакъв сладкиш, залят с шоколад, и
кафе, Мери вече се беше посъвзела.
— А ти с какво си изкарваш прехраната? — запита тя.
— Това-онова.
— Актьор ли си? Или модел?
Рейдж се засмя.
— Не. Мога да бъда и украшение, но предпочитам да съм полезен.
— И по какъв начин допринасяш полза?
— Предполагам, може да се каже, че съм войник.
— Служиш в армията?
— Нещо такова.
Е, това обясняваше усещането, че той може да бъде опасен, смъртоносен дори. Увереността, която се излъчваше от него. Остротата в
погледа му, сякаш беше винаги нащрек.
— В кое подразделение?
Морската пехота, помисли си Мери. Или може би специалните
части. Наистина приличаше на тюлен.
Лицето на Хал се стегна.
— Аз съм просто един войник.
Долетял сякаш от нищото, облак парфюм изпълни ноздрите на Мери.
Червенокосата сервитьорка отново беше до масата им.
— Хареса ли ти храната? — Хал вдигна поглед към нея. Горещото й
сексуално желание бе ясно доловимо.
— Да, благодаря — отговори той.
— Добре — тя остави нещо на масата. Салфетка. На нея бяха
написани име и адрес.
Очите на жената блеснаха за секунда, после тя се отдалечи. Мери
сведе поглед към ръцете си. И с крайчеца на окото хвърли поглед на
дамската си чанта.
Време е да си вървя, помисли си тя. Незнайно защо, не искаше да
види как Хал прибира салфетката в джоба. Въпреки че той имаше право да
го направи.
— Е, срещата ни беше… интересна — каза тя, взе чантата си и се
изправи.
— Защо си тръгваш? — смръщил вежди, приличаше точно на войник, а не на мъж, който умее единствено да бъде привлекателен.
Мери се почувства малко неудобно.
— Уморена съм. Но ти благодаря, Хал. Беше… Е, благодаря.
Опита се да мине покрай него, но той я хвана за ръката и погали
вътрешната страна на дланта й с палец.
— Остани поне докато изям десерта си.
Тя извърна поглед от съвършеното му лице и широките му рамене.
Брюнетката от съседната маса, с визитна картичка в ръка, също беше
станала и го гледаше.
Мери се наведе към него.
— Сигурна съм, че ще намериш много други жени, които да ти правят
компания. Всъщност в момента една се е запътила към теб. Желая ти
късмет с нея, тя несъмнено е страхотна.
Мери тръгна бързо към изхода. Студеният въздух и тишината й
донесоха облекчение след шума вътре. Като стигна до колата си обаче, изпита странното чувство, че не е сама. Хвърли поглед през рамо.
Хал беше плътно зад нея, макар че го беше оставила в ресторанта.
Обърна се рязко към него. Сърцето й блъскаше в гърдите толкова силно, сякаш искаше да изхвръкне навън.
— Господи! Какво правиш?
— Изпращам те до колата ти.
— Аз… Не си прави труда.
— Прекалено е късно вече. Тази «Хонда» е твоя, нали?
— Откъде з…
— Светлините се включиха, когато я отключи.
Тя направи крачка назад, но Хал пристъпи към нея. Тялото й се удари
в колата, тя протегна ръце.
— Спри.
— Не се страхувай от мен.
— Остави ми малко лично пространство тогава.
Извърна се и протегна ръка към дръжката на вратата. Той бързо
постави ръка на стъклото.
Да, щеше да седне в колата си, когато той й позволеше.
— Мери? — дълбокият му глас прозвуча в ухото й и тя подскочи.
Усети първичното сексуално желание, което се излъчваше от него, и
си представи тялото му като клетка, която я обгръща. Страхът й се
превърна в желание. Почувства се предадена, измамена от собственото си
тяло.
— Пусни ме — прошепна.
— Още не.
Чу го да поема дълбоко дъх, като че ли искаше да вдъхне аромата й.
А после в ушите й зазвуча ритмичен шум, подобен на мъркане. Тялото й
се отпусна, сгорещи се и се разтвори, сякаш се готвеше да го поеме в себе
си.
Мили Боже, трябваше бързо да се отдалечи от него.
Хвана ръката му и се опита да я отблъсне. Не успя.
— Мери?
— Какво? — попита рязко тя, изпълнена с възмущение към себе си, защото бе възбудена в момент, в който би трябвало да е вцепенена от
ужас. За Бога, той беше непознат, огромен и нахален, а тя беше самотна
жена и нямаше на кого да липсва, ако не се прибереше у дома.
— Благодаря, че дойде на срещата и вечеря с мен.
— Моля. А сега, какво ще кажеш да ме оставиш да си тръгна?
— Само ако ми позволиш да те целуна за лека нощ.
Наложи се Мери да отвори уста, за да могат белите й дробове да
поемат достатъчно въздух.