че и най-тъмните ъгълчета на къщата да бъдат осветени.
Отиде направо при кафе машината. Щеше да бъде по-добре да
отговори на няколко служебни имейла и да се приготви за дългия уикенд
за Деня на Колумб, отколкото да лежи в леглото и да брои часовете до
срещата й с доктор Делакроче. Оставаха пет часа и половина, между
другото.
Господи, не обичаше да чака.
Наля вода в кафе-машината «Крупс» и затърси в шкафа бурканчето с
кафе. То беше почти празно, затова извади скритите си запаси и…
Не беше сама.
Наведе се напред и надникна през прозореца над мивката. Навън беше
още тъмно и тя не видя нищо, затова отиде до кухненската врата и
натисна ключа за външното осветление.
— Мили Боже!
Видя огромна черна сянка от другата страна на стъклото. Понечи да
се втурне за телефона си, но се спря, като видя руса коса.
Хал вдигна ръка за поздрав.
— Здравей — гласът му долиташе приглушен от стъклената преграда.
Мери обгърна с ръце тялото си.
— Какво правиш тук?
Той сви широките си рамене.
— Исках да те видя.
— Защо? И защо сега?
Повторно свиване на раменете.
— Идеята ми се стори добра.
— Да не си луд?
— Да.
Тя едва сдържа усмивката си. Но после се сети, че няма съседи
наблизо, а той бе едва ли не с размерите на къщата й.
— Как ме откри? — може би Бела му беше казала къде живее.
— Може ли да вляза? Или може би ти ще излезеш навън, ако така ще
се чувстваш по-спокойна?
— Хал, четири и половина сутринта е.
— Знам. Но ти не спиш, аз също.
Господи, беше толкова огромен в черните кожени дрехи! И тъй като
лицето му оставаше в сянка, бе по-скоро застрашителен, отколкото
красив.
А тя обмисляше дали да отвори вратата? Очевидно също беше луда.
— Виж, Хал, не мисля, че идеята е добра.
Той я гледаше втренчено през стъклото.
— Може би просто ще си поговорим тогава?
Мери го гледаше втренчено, онемяла от изненада. Беше склонен да
остане отвън, като престъпник, само за да могат да си побъбрят?
— Хал, не се обиждай, но има поне стотина жени в тази част на града, които биха те пуснали не само в дома си, но и в леглото си. Защо не
отидеш да намериш някоя от тях и не ме оставиш на мира?
— Искам теб.
Не можеше да разгадае изражението на очите му заради мрака. Но в
гласа му звучаха искрени нотки.
В последвалата дълга пауза тя се опита да убеди сама себе си, че той
трябва да остане отвън.
— Мери, ако исках да те нараня, бих могъл да го направя само за
секунда. Можеш да заключиш всички врати и прозорци и аз пак ще успея
да се промъкна вътре. Искам само… да си поговорим още малко.
Тя прецени с поглед ширината на раменете му. Да, беше прав —можеше всеки момент да влезе с взлом. Освен това имаше чувството, че
ако вратата между тях остане затворена, той просто ще издърпа един от
градинските й столове и ще се настани на терасата.
Отключи вратата, отвори я и отстъпи назад.
— Искам само да ми обясниш нещо.
Той се усмихна леко и влезе.
— Кажи.
— Защо не си с жена, която те желае? — Хал трепна. — Имам
предвид онези, които срещнахме тази вечер в ресторанта. Те бяха готови
да легнат с теб на минутата. Защо да не… — правиш луд секс — се
позабавляваш с някоя от тях?
— Предпочитам да си говоря с теб, отколкото да бъда с някоя от
онези жени.
Тя трепна, сви се, сякаш наранена от искреността му, а после осъзна, че той не е груб, а просто брутално откровен.
Е, поне едно беше разбрала правилно. Когато си беше тръгнал след
тяхната нежна целувка, беше решила, че той не я желае. Очевидно беше
уцелила точно в десетката. Той и сега не беше тук заради секса. Беше
добре, че не е обект на неговата похот, помисли си тя. И почти си
повярва.
— Тъкмо се канех да си приготвя кафе. Ти искаш ли?
Той кимна и започна да се разхожда из дневната и да оглежда всичко.
Едрото му, облечено в черно тяло изглеждаше зловещо и страховито на
фона на кремавите стени и белите мебели. Но после погледът й се спря на
лицето му. Красеше го глупавата усмивка — като че ли бе щастлив просто
да бъде в дома й. Напомняше дворно куче, което обикновено стои
завързано на верига навън и се радва, че най-после са го пуснали в
къщата.
— Искаш ли да свалиш палтото си? — попита тя.
Той го съблече и го захвърли върху дивана. То падна с глух звук и
размести възглавничките.
Какво, по дяволите, има в джобовете му?, помисли си тя.
Но после погледна тялото му и забрави за глупавото кожено палто.
Беше облечен в черна тениска, която разкриваше здравите мускули на