забрави къде е оставила ключовете си.
Къде ли бяха? Дали не ги беше оставила… Да, бяха в ключалката.
Излезе, заключи и пусна връзката в джоба на сакото си. Докато
чакаше, си мислеше за Хал.
«Остави косата си спусната за мен.»
«Добре.»
Свали баретата от главата и разреса косата си с пръсти, доколкото
можа. А после потъна в покой.
Нощта беше толкова тиха. Затова и обичаше живота в покрайнините
— нямаше други съседи, освен Бела.
Което й напомни, че имаше намерение да й се обади, но после вече
нямаше настроение за това. Щеше да поговори с нея утре и да й разкаже
за двете срещи.
На около половин миля от нея, в началото на алеята, се появи седан и
набра скорост с глухо ръмжене, което се чуваше съвсем ясно. Ако не бяха
двата фара, би могла да си помисли, че се приближава «Харли».
Тъмночервената мощна кола спря пред нея. Приличаше на «Понтиак».
Лъскава, шумна, скъпа… И напълно подходяща за мъж, който обича да
шофира бързо и да привлича вниманието.
Хал слезе и заобиколи автомобила. Беше облечен в костюм много
елегантен, черен. Под него беше облякъл черна риза, чиято яка беше
отворена. Косата му беше сресана назад, откриваше лицето му и падаше
на гъсти златисти кичури до основата на врата му. Беше фантазията на
всяка жена — сексапилен, силен и загадъчен. Но изражението на лицето
му беше сурово. Очите му бяха присвити, а устните и челюстта — здраво
стиснати. Въпреки това й се усмихна леко.
— Оставила си косата си спусната.
— Обещах ти.
Той вдигна ръка като да я погали, но се поколеба.
— Готова ли си?
— Къде ще отидем?
— Направих резервация в «Ексел» — остави ръката си да падне до
тялото му и извърна поглед. И остана неподвижен, смълчан.
О… по дяволите.
— Хал, сигурен ли си, че искаш да излезем? Струваш ми се без
настроение тази вечер. Честно, аз се чувствам по същия начин.
Той направи крачка встрани и втренчи поглед в земята, стиснал още
по-здраво челюст.
— Можем да излезем и друга вечер — каза тя. Не мислеше, че
заслужава да се разделят без обещание за нова среща.
Той се приближи толкова бързо, че тя не успя да проследи
движенията му. Беше на два метра от нея, а изведнъж тялото му се озова
плътно до нейното. Взе лицето й в ръцете си и покри устните й със
своите. И докато я целуваше, я гледаше право в очите.
Тя не долавяше страст у него, а само твърда решителност, която
превръщаше жеста му в нещо като клетва.
Когато я пусна, тя залитна назад. И падна. Приземи се по дупе.
— О, по дяволите, Мери, съжалявам — той коленичи до нея. — Добре
ли си?
Тя кимна, макар да не беше. Чувстваше се смешна така, просната на
тревата.
— Сигурна ли си, че ти няма нищо?
— Да — без да обърне внимание на протегнатата му ръка, тя се
изправи и изтупа прахта от дрехите си. Слава Богу, че полата й беше
кафява, а земята — суха.
— Хайде, да отидем да вечеряме, Мери.
Той постави голямата си длан на тила й и я поведе към колата, без да
й остави избор.
Но на нея и през ум не й минаваше да се съпротивлява. Беше
завладяна от толкова много неща, най-вече от него, и прекалено уморена, та да му се противопостави. Освен това, нещо беше преминало между тях, докато устните им бяха съединени. Тя нямаше представа какво е то или
какво означава, но връзката им бе вече факт.
Хал отвори вратата и й помогна да се качи в колата. Седна зад
кормилото, а тя се огледа, за да не втренчи поглед в профила му.
Той включи на първа скорост, двигателят на «Понтиак»-а изрева, автомобилът се стрелна по малката й алея и спря пред знака «Стоп» при
шосе 22. Хал огледа и двете платна, след което зави надясно. При смяната
на скоростите шумът от работата на двигателя се усилваше и утихваше, подобно на дишане.
— Забележителна кола — отбеляза Мери.
— Благодаря. Моят брат я ремонтира за мен. Тор обожава
автомобилите.
— На колко години е брат ти?
Хал се усмихна леко.
— На достатъчно.
— По-възрастен ли е от теб?
— Да.
— Ти ли си най-малкият?
— Не. Обаче не е каквото си мислиш. Ние не сме братя, родени от
една и съща майка.
Господи, понякога се изразяваше толкова странно.
— Били сте осиновени от едно семейство?
Той поклати глава.
— Студено ли ти е?
— Не — сведе поглед към ръцете си. Лежаха толкова дълбоко в скута
й, че раменете й бяха приведени напред. Което обясняваше тревогата му, че й е студено. Опита се да се отпусне. — Добре съм.
Погледна през предното стъкло. Двойната жълта линия в средата на