горещо да се моли скоро да получи отговор.
Прецени набързо доколко е подсигурен вторият етаж и слезе долу.
Мери седеше на дивана, подвила крака под себе си.
— Какво ще гледаме? — запита той и провери дали до вратите и
прозорците не е долепено някое бледо лице.
— Защо непрекъснато се оглеждаш, като че ли се намираш в някоя
задна уличка?
— Съжалявам. Стар навик.
— Вероятно си бил в някой специален отряд.
— Какво искаш да гледаме? — отиде до рафтовете, върху които бяха
подредени дисковете й.
— Ти избери. А аз ще облека нещо… — изчерви се. — Е, ако бъда
искрена, нещо по-удобно. И по което няма трева.
За да е сигурен, че е в безопасност, той я изчака в подножието на
стълбите, откъдето я чуваше как се движи из спалнята. Когато тя тръгна
отново да слиза по стълбите, той бързо се приближи отново до рафтовете.
Един поглед към колекцията й от филми беше достатъчен да разбере, че е в беда. Имаше множество чужди заглавия и само няколко
американски, сред които две романтични класики — «Незабравима любов»
с Кари Грант и «Казабланка».
Абсолютно нищо от Сам Рейми или Роджър Корман*. Нима не беше
чувала за «Злите мъртви»? Чакай, имаше надежда. Извади обложката на
един диск. «Носферату — симфония на ужаса». Класическият немски
филм за вампири от 1922-ра.
[* Американски режисьори, майстори на филмите на ужасите. — Б.р.]
— Намери ли нещо, което да ти харесва? — попита тя.
— Да — той хвърли поглед през рамо.
О… Господи! Беше облечена като за правене на любов или поне така
реагираше той на фланеленото долнище на пижамата, обсипано със звезди
и луни, на късата бяла тениска и велурените мокасини.
Тя подръпна тениската си в напразен опит да прикрие по-голяма част
от тялото си.
— Обмислях дали да не облека дънки, но съм уморена, а обикновено
си лягам така… Удобно ми е, почивам си. Нали разбираш, нищо луксозно.
— Харесваш ми — каза той с нисък и плътен глас. — Имаш наистина
уютен домашен вид.
По дяволите. Видът й извикваше у него желание да я схруска.
След като пусна филма, той взе сака, занесе го до дивана и седна на
другия му край. Изтегна се, преструвайки се, че се отпуска. Не искаше да
я плаши. А истината беше, че бе изключително напрегнат. И нямаше как
да е другояче, докато чакаше лесърите да нахлуят. Молеше се Рот да се
обади всеки момент и копнееше да целуне вътрешната част на бедрата й.
— Можеш да вдигнеш краката си върху масичката, ако искаш — каза
тя.
— И така ми е добре — изключи нощната лампа вляво от себе си с
надеждата тя да заспи. Защото така щеше да може да обикаля къщата и да
дебне, без да я тревожи.
Петнадесет минути след началото на филма тя каза: — Съжалявам, но смисълът започва да ми се губи.
Погледна я. Беше се свила на кълбо, косата й се беше разпиляла по
раменете. Кожата й блестеше леко на светлината на екрана, клепачите й
бяха натежали.
Така ще изглежда и на сутринта, когато се събуди, помисли си той.
— Легни си, Мери. Аз ще остана още малко, окей?
Тя се зави с меко кремаво одеяло.
— Да, разбира се. Но, хм, Хал…
— Чакай. Може ли да ме наричаш с… другото ми име?
— Добре. Какво е то?
— Рейдж.
Тя смръщи вежди.
— Рейдж?
— Да.
— Разбира се. Това прякор ли е?
Той затвори очи.
— Да.
— Е, Рейдж… Благодаря ти за вечерта. За това, че се съобразяваш с
мен.
Той изруга тихо с мисълта, че би трябвало да му зашлеви шамар, а не
да му благодари. Той едва не беше станал причина за смъртта й. Сега тя
беше мишена за лесърите. А ако знаеше дори само половината от нещата, които искаше да направи с тялото й, вероятно щеше да се заключи в
банята.
— Няма проблеми, знаеш ли — измърмори сънено тя.
— За какво?
— Знам, че искаш да бъдем само приятели.
Приятели?
Тя се усмихна сковано.
— Не искам да мислиш, че съм разбрала погрешно онази целувка пред
къщи. Знам, че не беше… е, нали разбираш. Както и да е, не трябва да се
страхуваш, че ще си въобразя нещо.
— Защо мислиш, че се тревожа за това?
— Седиш в другия край на дивана, вдървен като пън. Сякаш се боиш, че ще ти скоча.
Той дочу шум отвън и погледът му се стрелна към прозореца вдясно.
Но беше само листо, запратено от вятъра в стъклото.
— Не искам да те карам да се чувстваш неловко — каза тя. — Исках
просто да… те успокоя.
— Не знам какво да кажа, Мери — истината щеше да я ужаси, а вече
бе изрекъл достатъчно лъжи.
— Не казвай нищо. Вероятно не трябваше да повдигам въпроса.
Всъщност радвам се, че си тук. Като приятел. Разходката с твоя