— Добре ли си?
— Само ме остави да… си поема дъх. В момента имам нужда да съм
сам.
Тя обаче заобиколи дивана. Едва различи очертанията на огромното
му тяло в тъмнината.
— Какво има, Рейдж?
— Нищо.
— Да, очевидно — по дяволите, мразеше навика на мъжете да се
правят на силни. — Дразни те слънчевата светлина, нали? Алергичен си
към нея.
От гърлото му излезе дрезгав смях.
— Може и така да се каже. Спри, Мери. Не идвай тук, отзад.
— Защо?
— Не искам да ме видиш.
Тя протегна ръка и запали лампата, която беше най-близо до нея.
Странно съскане изпълни стаята.
Когато очите й привикнаха към полумрака, видя Рейдж, легнал по
гръб. Едната му ръка беше отпусната на гърдите, а другата покриваше
очите му. Ръкавите му бяха навити до лактите и кожата му беше изгоряла
лошо. Лицето му се кривеше от болка, устните бяха оголили…
Кръвта й се смръзна.
Кучешките му зъби.
Вероятно беше ахнала, защото той измърмори: — Казах ти да не гледаш.
— Господи! — прошепна тя. — Кажи ми, че са фалшиви.
— Не са.
Тя започна да отстъпва назад, докато гърбът й не срещна стената.
Мили… Боже!
— Какво… си ти? — успя да се изтръгне от гърлото й.
— Не понасям слънчевата светлина. И виж какви зъби имам — пое си
дъх на пресекулки. — Познай.
— Не… това не е…
Той нададе стон, а после се чу шум — като че ли се беше раздвижил.
— Моля те, ще изгасиш ли лампата? Ретините на очите ми току-що
бяха изпечени и им е необходимо време, за да се възстановят.
Тя изпълни молбата му. След това се обгърна с ръце и се заслуша в
дрезгавите звуци, които придружаваха дишането му.
Времето минаваше. Той не каза нищо повече. Не седна, не се засмя, не извади от устата си фалшивите зъби. Не й каза, че е най-добрият
приятел на Наполеон, Свети Йоан Кръстител или Елвис, както би
направил някой луд.
Също така не литна във въздуха и не се опита да я ухапе. Не се
превърна и в прилеп.
О, хайде!, помисли си тя. Не можеше да го приеме сериозно.
Само че той беше различен. Не приличаше на нито един мъж, когото
тя познаваше. Ами ако…
Той изстена тихо. На светлината от телевизионния екран видя ботуша
му да се подава иззад дивана.
Не знаеше за какво се мисли той, но съзнаваше, че в момента страда.
Нямаше да го остави да лежи в агония на пода, ако можеше да направи
нещо за него.
— С какво мога да ти помогна?
Той не отговори веднага. Като че ли го беше изненадала.
— Би ли ми донесла малко сладолед? Обикновен, ако имаш, без ядки
и шоколад. И хавлия.
Върна се с пълна купичка и го чу как се опитва да стане.
— Позволи ми да дойда при теб — каза.
Той застина.
— Не се ли страхуваш от мен?
Като се имаше предвид, че е или луд, или вампир, би трябвало да
изпитва ужас от него.
— Светлината на свещта ще бъде ли прекалено силна за теб? —попита тя, без да обърне внимание на въпроса му. — Защото аз няма да
виждам нищо, ако дойда зад дивана.
— Вероятно не. Няма да те нараня, Мери. Обещавам.
Тя остави сладоледа, запали една по-голяма свещ и я закрепи върху
масичката до дивана. Огледа огромното му тяло на светлината на
трепкащия пламък. Едната му ръка все още покриваше очите. Вече не
правеше гримаси на болка, но устата му беше леко отворена.
И тя видя крайчетата на кучешките му зъби.
— Знам, че няма да ме нараниш — прошепна Мери, докато вземаше
отново купата. — Вече имаше достатъчно възможности да го направиш.
Наведена през облегалката на дивана, гребна лъжичка сладолед и
каза:
— Ето, ванилов сладолед. Отвори широко уста.
— Не го поисках, за да го ям. Протеинът в млякото и студът ще
помогнат на изгорялата кожа да се възстанови.
Нямаше как да стигне до ръцете му от това положение, затова
издърпа дивана още по-напред и седна на пода до него. Разби сладоледа
на гъста каша и го размаза с пръсти по кожата му, по която бяха избили
мехури. Той трепна и показа кучешките си зъби, а тя спря за миг.
Не беше вампир. Не бе възможно.
— Да, наистина съм вампир — прошепна той.
Тя спря да диша.
— Можеш да четеш мисли?
— Не, но ме гледаш втренчено и мога да си представя как бих се
чувствал на твое място. Виж, ние с теб сме два различни биологични вида, това е всичко. Нищо странно, просто… различно.
Добре, помисли си тя и размаза още сладолед по изгорялата му кожа.
Да преценим ситуацията.
Беше в компанията на вампир. Олицетворение на страха. Ужасът от
плът и кръв, висок два метра и пет сантиметра, с тегло от сто двадесет и
шест килограма и със зъби на доберман.