Въздухът се изпълни с миризмата на страха й. Острият мирис се
смесваше с прелестния й естествен аромат. Обаче този път не го отблъсна
и вътрешната борба дали да остане, или да побегне не трая дълго.
— Не се тревожи — каза Мери тихо. — Няма да позволя на никого да
се приближи до теб. В безопасност си.
По дяволите. Караше го да се топи. Наистина. Прочисти гърлото си и
каза:
— Благодаря. Обаче аз се тревожа за теб. Мери, снощи ни нападнаха в
парка. Ти изгуби чантата си и предполагам, че е в ръцете на враговете ми.
Напрежението й се стрелна надолу по ръката й, предаде му се чрез
дланта й и го удари в сърцето. Обзе я силна тревога и на него му се
прииска да имаше начин да я отнеме от нея.
Тя поклати глава.
— Не помня никакво нападение.
— Скрих спомените ти.
— Какво искаш да кажеш?
Той навлезе в съзнанието й и освободи случилото се предишната нощ.
Мери ахна, хвана главата си с ръце и премигна бързо няколко пъти.
Разбра, че трябва веднага да й обясни. Нямаше да й е необходимо много
време да стигне до заключението, че е убиец, от когото трябва да бяга.
— Мери, трябваше да те доведа в дома ти, за да мога да те защитя, докато чакам решението на братята си. За което още не съм известен, по
дяволите. Мъжете, които ни нападнаха, не са хора и са изключително
добри в работата си.
Тя се отпусна тежко на пода — без никаква грация, като че ли
коленете й изведнъж бяха отказали да държат тежестта на тялото й. Очите
й бяха широко отворени, но не виждаха нищо. Поклати глава.
— Ти уби двама души — каза безизразно. — Счупи врата на единия. А
другия…
Рейдж изруга.
— Съжалявам, че те забърках във всичко това. Както и че сега си в
опасност. И че изтрих спомените ти…
Тя го прониза с поглед. Твърд и решителен.
— Не го прави никога вече.
Искаше му се да може да й обещае.
— Само ако се налага. Ще го направя единствено за да те спася. Вече
знаеш доста за мен и това те застрашава.
— Отнел ли си ми някакви други спомени?
— Срещнахме се в центъра за обучение. Ти дойде там с Джон и Бела.
— Кога?
— Преди два дни. Мога да ти върна и този спомен, ако желаеш.
Мери смръщи вежди.
— Чакай малко. Защо не си ме накарал да забравя въобще за теб?
Защо не си изтрил всичките ми спомени? — попита тя, макар че не би
искала да го бе сторил.
— Канех се до го направя снощи. След вечерята.
Мери извърна поглед.
— И не го направи заради случилото се в парка?
— И защото… — Господи, докъде щеше да стигне така? Искаше ли
наистина тя да узнае колко дълбоки са чувствата му? Не. Изглеждаше
силно шокирана. Сега едва ли беше моментът да й съобщи добрата новина
— а именно, че вампир се е обвързал с нея. — Защото така нарушавам
личното ти пространство.
В последвалата тишина виждаше как тя преценява събитията и прави
заключения за ситуацията. А после от тялото й се излъчи сладкият аромат
на сексуална възбуда. Спомни си целувката му.
Изведнъж трепна и се навъси. И миризмата на секс се стопи.
— Мери, в парка се отдръпнах от теб, защото…
Тя вдигна ръка, за да спре потока от думи.
— Искам да говорим само за настоящето. Какво ще правим сега?
Сивите й очи срещнаха неговите и не трепнаха. И той разбра, че е
готова на всичко.
— Господи… ти си удивителна!
Мери вдигна вежди.
— Защо?
— Справяш се прекрасно. Особено добре приемаш истината за моята
самоличност.
Тя прибра кичур коса зад ухото си и започна да изучава лицето му.
— Знаеш ли какво? Това не е чак толкова голяма изненада. Разбрах, че си различен от момента, когато те видях за първи път. Не знаех, че си
ъ-ъ… Вампири ли се наричате?
Той кимна.
— Вампир — каза тя така, сякаш изпробваше звученето на думата. —Не си ме наранил, нито уплашил. Е, не истински. И… знаеш ли, била съм
в клинична смърт поне два пъти. Първият път сърцето ми спря, докато ми
трансплантираха костен мозък. А вторият път имах пневмония и
дробовете ми се напълниха с течност. Не бях сигурна нито накъде съм се
запътила, нито защо се върнах обратно, но имаше нещо от другата страна.
Не рай, по чието небе се носят бели пухкави облачета и ангели и всичките
тези глупости. Просто бяла светлина. Първият път не знаех какво е това.
Вторият път направо навлязох в нея. Не знам защо се върнах…
Тя се изчерви и спря да говори, вероятно смутена от онова, което
беше споделила.
— Била си в Небитието — прошепна той, изпълнен с благоговение.
— Небитието?
Той кимна.
— Поне ние така го наричаме.
Мери поклати глава. Очевидно не искаше да продължат да говорят по