отново. Този силен унищожителен импулс го изненадваше. Нямаше
проблеми с разрушаването на чужда собственост, но все пак беше убиец, а
не вандал. Не можеше да си обясни защо се вбесява така.
— Трябва ми пикапът ти — говореше У. — Ще наема ремарке. Така
ще мога да пренеса гредите и керемидите за покрива на няколко пъти.
Няма нужда хората от магазина за строителни материали да знаят къде е
сградата.
— А останалото?
— Знам точно какво ни трябва и къде да го намеря.
Чу се електронно пиукане.
— Какво беше това, по дяволите? — попита О.
— Напомняне за проверката в девет часа сутринта — У. извади
«Блекбъри»-то си и започна да натиска бутоните с дебелите си къси
пръсти. — Искаш ли да им пратя имейли, че ти ще ръководиш обекта?
— Да — О. втренчи поглед в У. Лесърът бе член на обществото вече
сто седемдесет и пет години. Беше бял като хартия. Спокоен и
интелигентен. Не така агресивен като някои други, но твърд и
непоколебим. — Ти си истинска придобивка, У.
У. се усмихна и вдигна поглед.
— Знам. И искам да бъда полезен. А, като стана дума за това, кого ще
ми дадеш за работата?
— Ще използваме двата елитни отряда.
— Ще изтеглиш всички ни от действие за две нощи?
— И два дни. Ще спим на смени на мястото на строежа.
— Чудесно — У. сведе поглед към телефона, който продължаваше да
държи в ръцете си. — О… по дяволите. Това няма да се хареса на
господин X.
О. присви очи.
— Кое?
— Има съобщение до отрядите Бета. А аз все още съм член, предполагам.
— И?
— Снощи една група е излязла на лов и е попаднала на член на
братството в парка. Били са петима, а трима вече са извън строя. Воинът
бил в компанията на жена от човешката раса.
— Вампирите понякога правят секс с тях.
— Да. Късметлии са, копелетата.
Мери стоеше, наведена над котлона, и мислеше за това как Рейдж я
беше погледнал преди малко. Не можеше да си представи защо
предложението й да му приготви закуска беше прието по този начин. Той
се държеше така, сякаш му правеше неоценим подарък.
Обърна омлета и отиде до хладилника. Извади торбичка с нарязани
плодове и ги изсипа в една купа. Сториха й се недостатъчно, затова
наряза отгоре още един банан.
Остави ножа и докосна устните си. Нямаше и намек за сексуалност в
целувката, с която я беше дарил зад дивана. Тя беше израз на
благодарност. Онази в парка беше по-дълбока, но и тогава той беше също
толкова хладен и отдалечен. Страст изпитваше само едната страна — тя.
Дали вампирите правеха секс с представителки на човешката раса?
Може би затова се беше отдръпнал. Другата възможност беше това да е
някаква игра за надмощие.
Да, но в каква светлина тогава трябваше да разглежда отношението
му към сервитьорката от ресторанта? Той я измерваше с поглед не защото
искаше да й купува рокля. Очевидно не беше проблем да легне с
представител на друг биологичен вид. Просто не се интересуваше от нея.
Приятели. Само приятели.
След като приготви омлета и препече хляба, тя уви една вилица в
салфетка, стисна я под мишница и занесе чинията и купата в дневната.
Затвори бързо вратата след себе си и се обърна към дивана.
Охо!
Рейдж беше съблякъл ризата си. Беше се облегнал на стената и
оглеждаше изгарянията си. На светлината на свещта тя виждаше здравите
му рамене, мускулестите му ръце и гърди. И корема му. Кожата му беше
златиста, неокосмена.
Като внимаваше да не разсипе храната, Мери остави нещата на пода и
седна до него. За да не се втренчва в тялото му, насочи поглед към лицето
му. Той гледаше храната, без да помръдне и без да каже нещо.
— Не бях сигурна какво обичаш — каза тя.
Той се обърна с лице към нея, очите му срещнаха нейните.
Погледнато фронтално, тялото му беше дори още по-впечатляващо.
Раменете му бяха достатъчно широки да изпълнят пространството между
дивана и стената. Белегът във формата на звезда над лявата му гръд беше
дяволски секси. Приличаше на щампа за запазена марка.
След две-три секунди, през които той бе впил поглед в нея, тя
протегна ръка към чинията.
— Ще ти донеса нещо друго…
Ръката му се стрелна и се стегна около китката й. Погали кожата й с
палец.
— Ще ми хареса.
— Но ти дори не си опитал…
— Храната е приготвена от теб. Това ми е достатъчно — извади
вилицата от салфетката и мускулите му потрепнаха дори от това леко
движение. — Мери?
— Да?
— Сега аз ще те нахраня — докато произнасяше думите, стомахът му