Тишината е досадна.
Смехът на Фюри долетя откъм робата вдясно.
— Само ти можеш да се опиташ да превърнеш това събитие в парти.
— По дяволите, нали всички отдавна искахте да ми го върнете за
някои мои издънки. Това е щастливият ви ден — потупа Фюри по бедрото.
— Хайде, братко, на теб от години ти правя подмятания, че страниш от
жените. А теб, Рот, така те вбесих преди два месеца, че заби кинжала си в
стената. Ви, та ти онзи ден ме заплаши, че ще ме пребиеш. Не помниш ли?
Когато ти казах какво мисля за идиотската ти козя брадичка.
Ви се засмя.
— Трябваше да направя нещо, за да ти затворя устата. След като си
пуснах брада, при всяка наша среща ме питаше дали не съм си разменял
френски целувки с някой ауспух.
— Да, и все още съм убеден, че правиш френска любов на моя
«Понтиак», копеле.
Това отприщи словесен поток. Всички започнаха да разказват
истории, в които главен герой бе Рейдж, но говореха високо, един през
друг, и никой никого не чуваше.
Докато братята му изпускаха парата, Рейдж се облегна назад и се
загледа в нощта. Надяваше се, че Скрайб Върджин знае какво прави, защото, ако звярът се освободеше в Гробницата, братята му щяха здравата
да загазят. И накрая може би щеше да се наложи да го убият.
Смръщи вежди и се огледа. Забеляза Рот зад себе си. Разпозна го, защото видя кралския пръстен с черния диамант на средния му пръст.
Обърна глава и прошепна:
— Господарю, моля те за услуга.
Рот се наведе напред. Гласът му бе дълбок и равен: — От какво имаш нужда?
— Ако не… успея да преживея изпитанието, независимо по каква
причина, искам да наглеждаш Мери.
Качулката кимна. Кралят отговори на древния език: — Кълна се да удовлетворя желанието ти. Ще се отнасям с нея като
с родна сестра и ще се грижа за нея като за всяка друга жена от
семейството ми.
Рейдж издиша.
— Това е добре.
Малко след това Ви спря «Кадилак»-а в малка просека. Слязоха и се
разпръснаха — оглеждаха се, ослушваха се, напрягаха сетивата си.
Нощта бе приятна, а мястото — спокойно. Бризът се разхождаше
свободно из безбройните клони и стволове на гората, въздухът ухаеше
приятно на земя и борове. Пълната луна проблясваше сред млечните
облаци на нощното небе.
По даден от Рот сигнал всички изминаха стоте метра до пещерата. Тя
не изглеждаше да е нещо специално — дори отвътре. Човек трябваше да
знае какво търси, за да открие едва забележимото място, където скалните
стени се съединяваха в задната част. Ако се натиснеше където трябва, едната от каменните плочи се плъзваше встрани и се откриваше отвор.
Влязоха в тази вътрешна зала на пещерата и плочата се затвори тихо
след тях. По стените бяха закрепени свещи, чиито жълти пламъци
хвърляха сенки и отблясъци.
Наклонът надолу не беше голям. Спускаха се бавно, скалите под
краката им бяха студени. Като стигнаха до дъното, съблякоха робите си.
Чугунените врати се отвориха пред тях. Коридорът, който се разкри, беше
висок около шест метра и дълъг около петнадесет, а стените му бяха
покрити с рафтове.
По тях бяха подредени хиляди керамични урни във всякакви размери
и форми, които отразяваха светлината. Във всяка една от тях се
съхраняваше сърце на лесър — органът, който Омега им отнемаше на
церемонията по приемането в обществото. По време на съществуването на
лесъра като убиец този керамичен съд бе единствената му лична вещ и ако
беше възможно, братята ги вземаха, след като убиеха враговете си.
В края на коридора имаше втора врата, която вече беше отворена.
Светилището на братството бе вдълбано в здрава скала и облицовано
с черен мрамор в началото на XVIII в., когато първите заселници от
Европа бяха дошли през океана. Помещението не беше малко. От тавана
висяха бели сталактити, приличащи на кинжали. Огромни свещи, дебели
колкото мъжка ръка и дълги колкото крак, бяха забити в свещници от
черно желязо, а пламъците им бяха почти толкова ярки, колкото и лъчите
на фенерчетата.
Пред тях се издигаше платформа, до която водеха няколко ниски
стъпала. Олтарът беше изработен от тежка варовикова плоча, донесена от
Древната страна. Тя се поддържаше в хоризонтално положение от две
грубо издялани греди. В центъра беше поставен череп.
На равната стена зад олтара бяха издълбани имената на абсолютно
всички братя, членували някога в братството — чак до първия от тях, чийто череп красеше олтара. Надписите бяха оформени в квадрати и
покриваха всеки сантиметър от повърхността, с изключение на бялото