толкова силно, че дори матракът под него заигра.
Тя хвърли робата във ваната и се върна в спалнята.
— Почистиха ли раните, преди да ги превържат?
— Не знам.
— Вероятно трябва да проверя.
— Дай ми един час. Дотогава кървенето ще спре — пое си дълбоко
дъх и направи гримаса. — Мери… Трябваше да го направят.
— Какво? — тя се наведе към него.
— Това. Аз не съм… — отново пое дълбоко дъх и нададе стон. — Не
изпитвай гняв към тях.
По дяволите. Как ли пък не.
— Мери — каза той твърдо, втренчил поглед в нея. — Аз не им дадох
избор.
— Какво си направил?
— Вече всичко свърши. И ти не трябва да им се сърдиш — погледът
му също се опитваше да я убеди.
Но тя можеше да изпитва каквото пожелае към онези копелета.
— Мери?
— Не се тревожи — тя го погали по бузата. Искаше й се да може да
измие кръвта от лицето му. Но дори леката ласка го накара да трепне и тя
отдръпна ръка. — Ще ми позволиш ли да ти донеса нещо?
— Просто ми говори. Почети ми…
До дисковете му бяха подредени и няколко нови книги. Взе втория
том на Хари Потър и дръпна един стол до леглото. Отначало й бе трудно
да се концентрира в текста, защото непрекъснато следеше дишането му, но накрая откри правилния ритъм. Както и той. Започна да диша по-бавно
и спазмите престанаха.
Накрая заспа и тя затвори книгата. Челото му бе свъсено, устните —бледи и стиснати. Болката го измъчваше и в съня му и това не й даваше
покой.
Мери усети как изминалите години се стопяват. Озова се отново в
миналото.
Видя спалнята на майка си с жълтите стени. В ноздрите й отново
нахлу мириса на дезинфектанти. И чу накъсаното й, отчаяно дишане.
Ето че пак се повтаря, помисли си тя. Друго легло. Друго страдание.
Безпомощност.
Огледа се и погледът й се спря на «Мадоната с младенеца» над
шкафа. Тук картината бе просто произведение на изкуството, а не икона, част от достойна за музей колекция и предмет, който служи единствено за
украса.
Така че нямаше защо да изпитва омраза към нея. Не изпитваше и
страх.
Със статуята на Мадоната в стаята на майка й беше различно. Мери я
ненавиждаше и в мига, в който тялото на Сиси Лус бе изнесено от дома й, парчето гипс се озова в гаража. На Мери не й стигна смелост да я строши, макар че й се искаше.
На следващата сутрин занесе статуетката в храма «Света
Богородица» и я остави там. Направи същото и с разпятието. Когато
потегляше от паркинга пред църквата, ликуваше, че бе пратила Бог по
дяволите. Триумфът, който я изпълваше, бе единственото позитивно
чувство, което я бе завладявало от много дълго време. То обаче не бе
траяло дълго. Когато се върна у дома си, виждаше единствено петното на
стената, където бе висяло разпятието, и чистото петно на пода, където бе
стояла статуетката.
След две години, на същия ден, в който бе оставила в църквата
предметите, олицетворяващи вярата на майка й, лекарите й поставиха
диагноза левкемия.
Логиката й подсказваше, че това не е наказание за изхвърлените
реликви на майка й. Имаше триста шестдесет и пет дни в календара и
можеше да научи за болестта във всеки един от тях, но пръстът на
съдбата, като топче на рулетка, се бе спрял на въпросната дата. В сърцето
си обаче понякога вярваше, че нищо не е случайно. Което я караше да
мрази Бог дори още по-силно.
По дяволите… Той не бе намерил време да стори чудо за вярващата й
майка, но бе решил да накаже нея заради греха й. Парадокс.
— Носиш ми облекчение — каза Рейдж.
Тя се откъсна от мислите си и отново се обърна към него. Хвана
ръката му.
— Как си?
— По-добре. Гласът ти ме успокоява.
Същото беше и с мама, помисли си тя. Майка й също обичаше да й
говори.
— Искаш ли нещо за пиене?
— За какво мислеше преди малко?
— За нищо.
Той затвори очи.
— Искаш ли да те измия? — предложи тя.
Той сви рамене. Мери отиде в банята и се върна с две хавлии —едната топла и влажна, а другата суха. Почисти лицето му и нежно изми
кожата около превръзките.
— Имаш ли нещо против да ги сваля?
Той поклати отрицателно глава и тя отстрани бинтовете. И потрепери.
Повдигна й се.
Беше бит с камшик. Това беше единственото обяснение за подобни
белези.
— О… Рейдж — сълзите замъглиха очите й, но тя не им позволи да
потекат. — Просто ще сменя превръзките. Раните са прекалено… пресни, за да ги мокря. Имаш ли…
— В банята. Високият шкаф вдясно от огледалото.
Мери бе силно впечатлена от количеството лекарства и превързочни