— Какво?
— Рейдж знае ли?
По тила й полазиха неприятни студени тръпки.
— Очевидно знае как се казвам.
— Не, имам предвид цялото ти име — смръщи вежди. — И не, не съм
намерил тази информация в интернет. Как бих могъл?
Мили Боже, точно за това мислеше в момента…
— Четеш мисли?
— Когато искам и понякога, когато нямам избор — Вишъс излезе и
затвори тихо вратата след себе си.
Рейдж се опита да се обърне и се събуди със стон.
— Мери?
— Тук съм — взе ръката му в дланите си.
— Какво има? — погледна я с тревога. — Моля те, Мери. Поне
веднъж ми кажи какво се върти в главата ти.
Тя се поколеба.
— Защо просто не ме оставиш? Нищо от това… нямаше да се случи.
— Бих понесъл абсолютно всичко, за да си в безопасност, за да опазя
живота ти.
Тя поклати глава.
— Не разбирам как е възможно да изпитваш толкова силни чувства
към мен.
— Да… Знаеш ли какво? — той се усмихна леко. — Трябва да се
откажеш от цялата тази работа с разбирането на другия.
— Разбирането е по-добро от сляпата вяра — прошепна тя и го погали
по русите кичури. — Заспивай. Всеки път, когато се събудиш, си много
по-добре.
— Предпочитам да те гледам — обаче затвори очи. — Харесва ми да
си играеш с косата ми.
Обърна глава, за да може тя да го докосва по-лесно.
Дори ушите му са красиви, помисли си тя.
Рейдж въздъхна тежко. След малко Мери се облегна назад и вдигна
крака върху леглото.
Часовете минаваха. Всеки един от братята се отби да го види и да й
се представи. Фюри, мъжът с разкошната коса, донесе топло ябълково
вино, което тя прие. Рот, онзи, който носеше тъмни очила, и Бет, жената, пред която бе припаднала, също го посетиха. Отби се и Бъч, в когото тя
разпозна мъжа, уловил футболната топка, както и Тормент с ниско
подстриганата коса.
Рейдж спа дълго, но се събуждаше всеки път когато се опиташе да се
обърне. И я поглеждаше — като че ли черпеше сили само от вида й. А тя
му донасяше вода, милваше го по лицето, хранеше го. Не говореха много.
Докосването им бе достатъчно.
Клепачите й започнаха да натежават. Беше отпуснала глава, когато на
вратата отново се почука. Вероятно беше Фриц, който им носеше още
храна.
Протегна се и отиде да отвори.
— Влез.
В коридора стоеше абсолютно неподвижен мъжът с белязаното лице.
Светлината падаше върху острите му черти и подчертаваше дълбоко
поставените му очи, формата на черепа под много късата коса, нащърбения белег и твърдо очертаната брадичка. Носеше свободно черно
поло и черни панталони, смъкнати ниско на хълбоците му.
Тя веднага отиде до леглото, за да защити Рейдж, макар да бе глупаво
да си мисли, че би могла да се справи с нещо толкова огромно като
вампира, който стоеше на прага.
Тишината се проточи. Каза си, че той вероятно се е отбил, както и
другите, да провери какво е състоянието на Рейдж, а не за да го нарани
отново. Само че… Изглеждаше много напрегнат, широко разкрачените му
крака подсказваха, че всеки момент би могъл да се втурне напред. Още
повече я плашеше това, че избягваше погледа й, а не поглеждаше и към
Рейдж. Студените му черни очи бяха неразгадаеми.
— Искаш ли да влезеш да го видиш? — запита тя накрая.
Той най-после я погледна.
Очите му са като обсидиан, помисли си Мери. Стъклени. Бездънни.
Бездушни.
Отстъпи още назад и хвана ръката на Рейдж. Вампирът, застанал на
прага, се усмихна самодоволно.
— Имаш малко войнствен вид, кукло. Мислиш, че съм дошъл отново
да му вадя душата? — гласът му бе тих, равен и плътен. И също така
празен и безизразен като зениците му.
— Ще му причиниш ли болка?
— Глупав въпрос.
— Защо?
— Няма да ми повярваш, така че не трябва да питаш.
Отново настъпи мълчание. Тя го измери с поглед. И забеляза, че
проявява не само агресия, но и неловкост.
Може би.
Целуна ръката на Рейдж и се застави да се отдалечи от леглото.
— Канех се да взема душ. Ще поседиш ли при него, докато ме няма?
Вампирът премигна от изненада.
— Нима ще се чувстваш удобно гола в банята, докато съм наблизо?
Всъщност не.
Сви рамене.
— Както искаш. Но съм сигурна, че, ако се събуди, ще предпочете да
види теб, а не да бъде сам.
— Няма да ме отпратиш?
— Ще влезеш ли, или ще си вървиш? — той не отговори и тя каза: —Тази нощ трябва да е била истински ад за теб.
Изкривената му горна устна оголи зъбите му в животинска гримаса.
— Ти си единствената, която предполага, че не ми доставя
удоволствие да наранявам другите. Да не си нещо като Майка Тереза и да