Стисвам устни и чакам реакцията й. Знам, че не бива да я ядосвам, но в края на краищата имам ли нещо за губене? Каквото и да направя, тя ще ме убие. Нали затова е дошла?
Дрина прави пренебрежителна гримаса, протяга ръка напред и оглежда съвършения си маникюр.
— Едва ли — измърморва небрежно.
— При положение, че си избрала да правиш това през последните триста години, логично е човек да си помисли…
— Ако искаш да знаеш, са повече от шестстотин години, гадно малко тролче — пронизва ме с поглед тя.
Шестстотин години? Да не би да се шегува?
Дрина става и слага ръце на кръста си.
— Вие смъртните! Толкова сте глупави, толкова предвидими и скучни, толкова… обикновени! И въпреки очевидните дефекти, ти винаги успяваш да развълнуваш Деймън, да събудиш мъжкото му благородство, да го вдъхновиш да се бори за правдата, да служи на човечеството, да нахрани гладните, да спаси китовете, да работи за рециклирането на боклука и за световния мир. Да каже не на алкохола, цигарите и наркотиците, на манията за харчене и на всичко, заради което човек си заслужава да живее. И веднага се започва дълга и отегчителна работа за една или друга алтруистична идея. Една след друга, една след друга. И за какво? Чувала ли си какво става по земята? Имаш ли представа за глобалното затопляне? Очевидно не. Но въпреки наглата ти намеса, въпреки всичко, ние с него винаги преодоляваме това. Нищо, че ми отнема цяла вечност, докато го препрограмирам и го върна към предишната му същност на порочния, алчен, егоистичен и жаден за удоволствия Деймън, когото познавам и обичам. И колкото и да ми коства, няма да спра да го правя. Повярвай ми, ти си само малка отбивка от правия път, преди да се върне при мен и двамата отново да завъртим целия свят на малкия си пръст.
Тя тръгва към мен и с всяка стъпка усмивката й става все по-широка, хълбоците й се отъркват в големия гранитен плот в средата на кухнята като на сиамска котка.
— Честно казано, Евър, не мога да разбера и друго. Не схващам ти пък какво намираш в него. Не говоря за онова, което всички жени и трябва да се признае, голяма част от мъжете, харесват в него. Говоря за друго. Защото цялото ти страдание е винаги заради Деймън. И всичко лошо, което ти се случи досега, беше пак заради Деймън. Ох, защо остана жива след онази катастрофа! — клати глава тя. — Тъкмо когато бях готова да се върна при него, тъкмо когато си мислех, че вече си мъртва, не щеш ли, Деймън се мести в Калифорния, защото си се била появила тук. Каква изненада!
Спира за миг, поклаща отново глава и продължава:
— Нормално е човек да си мисли, че след всичките тези години съм се научила да бъда по-търпелива. Но ти наистина ме дразниш и вината за всичко е твоя.
Поглежда ме с очакване, но аз не отговарям. Съсредоточила съм се върху думите на Деймън, когато се видяхме последния път: Дрина е виновна за катастрофата.
— Да, разбира се. — Поглежда ме злорадо тя. — Аз причиних катастрофата. Защо трябва винаги всичко да ти се обяснява? Аз създадох сърната, която притича пред колата. Знаех, че баща ти е мухльо с меко сърце, глупак, който с готовност ще рискува семейството си, за да спаси животното. Смъртните са толкова предсказуеми! Особено добродетелните, онези, които се опитват да живеят по правилата — засмива се тя. — Беше толкова лесно, че дори не ми беше забавно. Но този път няма да има грешки. Деймън го няма и няма кой да те спаси. А и аз няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че работата е свършена докрай.
Очите ми обхождат стаята с надежда да открият нещо, което би ми послужило за защита, и съглеждам комплекта ножове от другия край на плота. Надали бих могла да достигна до тях навреме. Не съм така бърза като Деймън и Дрина. Поне така си мисля. И сега не е време да проверявам дали е така.
В същия миг я чувам да въздиша театрално:
— Ами добре, вземи ножа. Мислиш, че ще ме уплашиш ли? — Клати глава и поглежда към часовника е инкрустирани диаманти на ръката си. — А сега, ако не възразяваш, бих желала да се заемем с работа. Обикновено не бързам, обичам да си играя, но днес със Свети Валентин и имам намерение да вечерям с любимия си веднага след като приключа с теб.
Очите й потъмняват, устата й неочаквано се разтяга в грозна гримаса и цялата й злоба излиза на повърхността. Секунда по-късно грозната гледка е изместена от нейната спираща дъха красота, толкова невероятна, че човек просто не може да не я гледа.
— Преди да се появиш на земята в едно от твоите… предишни превъплъщения, аз бях единствената му любов. Опита се да ми го отнемеш, аз те подгоних и оттогава цикълът не спира да се повтаря.