— Как го правиш? — тръскам ядосано глава и местя поглед от прекрасната рисунка на Деймън към моята безобразна цапаница и обратно. Сравнявам, противопоставям и усещам как самочувствието ми пада рязко под нулата.
Той се усмихва и очите му намират моите.
— Кой, мислиш, че е учителят на Пикасо?
Без да искам, изпускам четката. Снабдявам обувките, престилката и лицето си с големи и малки зелени капки. Спирам да дишам, когато той се навежда да я вдигне и я слага отново в ръката ми.
— Всеки започва отнякъде — казва той и ме поглежда с тъмните си, прилични на тлеещи въглени очи.
Вдига ръка и пръстите му докосват белега на лицето ми.
Онзи, на челото.
Онзи, който крия под бретона.
И за който той няма откъде да знае.
— Дори и Пикасо е имал учител — усмихва се мило той, отдръпва ръката си заедно с топлината, която идва от нея, и се връща при картината си.
Едва тогава си позволявам да си поема дъх.
Десета глава
На следващата сутрин, докато се приготвям за училище, правя огромна грешка, молейки Райли да ми помогне да избера блузка.
— Какво мислиш? — питам и вдигам пред очите й първо синята, а после зелената.
— Я да видя розовата — казва тя, кацнала на гардероба ми, наклонила глава на една страна, сякаш наистина обмисля възможностите.
— Няма розова — намръщвам се и се питам не може ли поне веднъж да бъде сериозна, да не превръща всичко в игра. — Хайде, помогни ми, часовникът тиктака.
Тя търка брадичката си и примижва.
— Как мислиш, дали това синьо е небесно или по-скоро отива към метличина?
— Този ще бъде — хвърлям ядосано синия и вдигам над главата си зеления, готова да го облека.
— Иди със синия.
Замръзвам на място. Очите, носът и устата ми също замръзват, а брадичката ми трепери, сякаш всичко живо се пука от студ.
— Сериозно, ще ти отива на очите.
Поглеждам я изпитателно, после оставям зеления и правя това, което тя ми казва. После бръквам в чекмеджето за гланца и вдигам ръка, за да си сложа малко на устните, когато тя се обажда отново:
— Окей, казвай какво става? Защото е ясно, че има нещо. Проблем с блузките, потни ръце, грим — какво става?
— Не се гримирам — почти изкрещявам към нея.
— Не че искам да навлизам в технически подробности, но гланцът за устни също се брои. Питай, когото искаш, всеки ще ти каже, че е част от грима. А ти, мила сестрице, тъкмо се канеше да си го сложиш.
Връщам гланца в чекмеджето, пресягам се за обичайния си овлажнител и намазвам устните си с права линия, без да обръщам внимание на извивките.
— Ехо! Все още не съм получила отговор на въпроса си.
Стискам устни, отварям вратата и излизам навън.
— Добре, не ми казвай, но никой не може да ме спре да направя няколко предположения! — тръгва по петите ми тя.
— Твоя работа — изсумтявам и се насочвам към гаража.
— Добре, да видим. Знаем, че не е Майлс, защото е явно, че не си неговият тип. Хевън също не е, защото знаем, че тя не е твоят тип, което ме кара да мисля, че… — Тя се промъква през заключената врата на гаража и на колата и сяда на мястото до шофьора, докато аз се опитвам да не избухна. — Сигурна съм, че е някой от твоята тайфа, така че кажи ми. Предавам се.
Отварям вратата на гаража и сядам в колата по старомодния начин. После паля двигателя и го форсирам, за да я заглуша.
— Знам, че става нещо — извисява тя глас, за да надвика рева на мотора, — защото може да ти е неприятно, че ти го казвам, но ти се държиш точно както се държеше, преди да започнеш да излизаш с Брендън. Помниш ли колко нервна и параноична беше тогава? Непрекъснато се питаше дали и той те харесва и подобни глупости. Така че — казвай! Кой е горкият човечец? Коя е следващата ти жертва?
В мига, когато казва това, образът на Деймън изниква пред мен толкова красив, толкова секси, толкова ясен и осезаем! Изкушавам се да протегна ръка и да го докосна. Но вместо това прочиствам гърлото си, изкарвам колата назад и казвам:
— Никой. Не харесвам никого. И да знаеш, че за последен път те моля за помощ.