И въпреки че достигам първа, забравям напълно да злорадствам, защото пред мен е Деймън. В едната си ръка държи цветя, а в другата — шапка със златна карфица. Косата му е прибрана в хваната на тила опашка. Обичайните му черни дрехи са заменени със снежнобяла риза и сако със златни копчета. Надолу е сложил нещо, което напомня на бричове и плътен чорапогащник. Картинката завършва с островърхи, отдавна излезли от мода, черни обувки. И докато си представям как Майлс ще се изяде от завист заради костюма, изведнъж разбирам като кого се е облякъл и оставам без дъх.
— Граф Ферсен — едва успявам да промълвя.
— Мария! — усмихва се той и ми се покланя ниско като истински граф.
— Но… това беше тайна… и ти дори не беше поканен — прошепвам и надничам над рамото му, търсейки с поглед Стейша, червенокосата или поредната звезда, защото не е възможно да е дошъл заради мен.
Но той се усмихва мило, подава ми цветята и казва:
— Значи е щастливо съвпадение.
Преглъщам тежко, завъртам се и го повеждам по коридора, през дневните, гостните и кабинета на леля. Бузите ми пламтят и сърцето ми бие така силно, че ме е страх да не изхвръкне от гърдите ми. Питам се как е възможно това. Търся някакво логично обяснение за появата му в костюма на моята идеална половинка.
— Олеле, Деймън е тук! — изписква Хевън, размахва ръце и лицето й светва. Е, доколкото може да светне едно вампирско лице с кило пудра, два огромни кучешки зъба и кофа кръв по себе си. Но когато осъзнава, че е облечен като граф Аксел Ферсен, тайният, но не чак толкова таен любовник на Мария–Антоанета, пламъчето в очите й угасва и тя впива в мен обвиняващ поглед.
— И кога го планирахте? — пита и тръгва към нас, опитвайки се да изглежда спокойна, повече заради Деймън, отколкото заради мен.
— Нищо не сме планирали — обаждам се и се моля да ми повярва, въпреки че знам, че няма, защото съвпадението е толкова невероятно, че самата аз започвам да се съмнявам. Връщам се назад в спомените си и се чудя дали не съм се издала по някакъв начин, макар да съм сигурна, че не съм.
— Чиста случайност — казва Деймън и слага ръка на кръста ми. И макар че я задържа там само за секунда, цялото ми тяло тръпне дълго след това.
— Ти трябва да си Деймън — промъква се зад него Еванжелин и прокарва пръсти по гънките на ризата му. — Мислех, че Хевън преувеличава, но сега е очевидно, че те е описала точно.
Засмива се и пита:
— И като кого си се облякъл?
— Като граф Ферсен — отбелязва с леден тон Хевън и ме изпепелява с поглед.
— Този пък кой е? — прави учудена физиономия Еванжелин, сваля шапката му и я слага на главата си, усмихва му се изкусително под нея, после го хваща за ръката и го отвежда нанякъде.
В мига, когато изчезват от погледите ни, Хевън се обръща към мен:
— Не мога да повярвам, че ми причиняваш това — изфучава като фурия и ръцете й се свиват в юмруци. Но видът й е нищо в сравнение с ужасните мисли, които изпълват главата й. — Знаеш много добре колко го харесвам. Аз ти се доверих, вярвах ти!
— Хевън, кълна ти се, че не сме го планирали. Това е просто някакво шантаво съвпадение. Дори не знам какво прави тук.
Знаеш много добре, че не съм го и канила — опитвам се да я убедя, но знам, че е безполезно. Тя вече е решила. — Между другото, не знам дали забелязваш, но твоята добра приятелка Еванжелин вече повдига крак. Виж сама.
Хевън поглежда към другия край на стаята, но бързо връща поглед върху мен.
— Тя го прави с всеки и не бих казала, че е заплаха. За разлика от теб.
Поемам дълбоко въздух, призовавам на помощ цялото си търпение и се опитвам да не се разсмея, когато Райли застава до нея и започва да имитира всяка нейна дума и движение. Наистина е смешно, но не му е времето сега.
— Виж — прекъсвам Хевън и я гледам право в очите. — Аз не го харесвам. Как да те убедя в това? Кажи ми какво да направя, за да се увериш?
Тя тръсва нервно глава и отвръща поглед от мен, а вратът й потъва между раменете. Мислите й стават още по-мрачни, когато пренасочва целия гняв към себе си.
— Спри — казва отпаднало и започва да мига, за да спре сълзите. — Не казвай нищо. Ако те харесва, значи те харесва и аз не мога да направя нищо повече. Ти нямаш вина, че си умна, хубава и момчетата те харесват повече от мен. Особено когато свалиш качулката.
Поглежда ме, опитва се да се засмее, но не се получава.