— Искаш ли още веднъж? — стрелка ме той с тъмните си очи.
И ето че влизаме още веднъж в пиратския кораб. После се връщаме обратно в Къщата на духовете. Стигаме до последната част на приключението, когато призраците завладяват количката ни и я подкарват и аз се улавям, че несъзнателно очаквам Райли да се намести между нас, да се засмее от предната седалка, да ни маха и да ни прави смешни гримаси. Но вместо нея се появява едно от анимационните духчета на „Дисни“ и аз се сещам, че Райли е заета днес. Има среща.
След солидна доза смях и приключения си намираме една маса до водата в „Блу Баю“ — ресторант на пиратския кораб. След като сервитьорката се оттегля, аз отпивам от студения чай и го поглеждам изпитателно.
— Добре, но аз случайно знам, че това е огромен парк и в него има много други части, които нямат нищо общо с пиратите и с духовете.
— Аз също съм чувал — кима той, набожда на вилицата си един калмар от чинията пред себе си и ми го поднася. — Някога имаха една секция, наричаше се „Мисия до Марс“, но хората й казваха „Разходка за влюбени“, защото вътре беше много тъмно и учениците се възползваха от мрака.
— Още ли я има? — питам, но когато долавям нетърпението в гласа си, лицето ми става моравочервено. — Не че искам да отидем там, просто съм любопитна.
Той ме поглежда видимо развеселен. После поклаща глава.
— Не. Отдавна я затвориха.
— Че ти на колко години си бил, когато си ходил на разходка за влюбени? На две? — Бодвам с вилицата една напълнена с шунка гъба и се моля да ми хареса.
— Не съм ходил — усмихва се той. — Това е било преди мен.
При нормални обстоятелства не бих стъпила на подобно място. Тук прехвърчат всякакъв род енергии, ярките аури на хората ме заслепяват, а звукът от разнообразните им мисли ме изморява. Но с Деймън всичко е различно, приятно и ободряващо, защото в мига, когато ме докосне или заговори, става съвсем тихо, сякаш сме сами.
След обяда правим дълга разходка из парка, преминаваме през всички изпитания на твърда земя и избягваме всички по вода или поне онези, където има вероятност да се измокрим. Привечер, когато слънцето се скрива, той ме води към замъка на Спящата красавица. Спираме отпред до рова и чакаме да започне шоуто на фойерверките.
— Простено ли ми е сега? — Поставя той ръка на кръста ми и зъбите му опитват вкуса на врата, на извивката на челюстта и на ухото ми.
Внезапната светлинна феерия, трясъкът и последвалият пукот — всичко това глъхне, сякаш се случва на километри от сетивата ми, когато телата ни се притискат едно в друго и устните му намират моите.
— Виж — посочва Деймън към раздираното от цветни светлини нощно небе, към виолетовите светещи кълба, които се разпадат и литват надолу като златен водопад. Водопадът се превръща в сребърен фонтан, после в розови хризантеми и за финал — в дузина червени лалета. Всичко това бумти и трещи с такава сила, че бетонът под краката ни трепери.
Какво? Червени лалета?
Поглеждам към Деймън, очите ми са пълни с въпроси, но той се усмихва, мълчи и сочи с очи към небето и въпреки че картината изгрява и веднага избледнява, знам, че споменът ще се запечата завинаги в съзнанието ми.
Той ме притиска до себе си и устните му гъделичкат ухото ми:
— Шоуто свърши. Феята чака своята приспивна песен.
— Ти откъде знаеш, да не си й се обаждал по телефона? — засмивам се аз, щастлива като никога.
Скоро след това Деймън ме повежда към изхода, а оттам — към мястото, където сме паркирали колите.
Скачам в миатата и му се усмихвам. Той се навежда към прозореца ми и казва:
— Обещавам ти, че отсега нататък ще има много такива дни. Следващия път ще те заведа в Парка на приключенията в Калифорния.
— А аз си мислех, че току-що изживяхме едно калифорнийско приключение — усмихвам му се, смаяна от факта, че той успява винаги да разбере какво мисля, преди да съм си отворила устата. — Да те следвам ли, както на идване?
Пъхам ключа в стартера и чакам. Но той клати глава.
— Този път аз ще те следвам. Искам да съм сигурен, че ще се прибереш у дома цяла и невредима.
Напускам паркинга, вливам се в потока от коли по южната магистрала и потеглям към дома. Едното ми око не мърда от огледалото за обратно виждане и когато го виждам точно зад мен, не мога да се сдържа да не го даря с усмивка.