— Ъ–ъ, Евър! Ехо! Събуди се вече! — намесва се Майлс, обръща се към Деймън и се засмива нервно. — Извини приятелката ми, моля те. Тя обикновено не сваля качулката си.
Но аз продължавам да го гледам, защото не знам как да спра. Трябва да спра веднага. Но очите на Деймън фиксират моите, черното в тях става още по-черно, а устните му се извиват в пленителна усмивка.
Но това, което ме поразява, не е съвършената му красота. Бих казала, че няма нищо общо с нея. Всичко идва от пространството около него — като започнем от величествената му глава и стигнем до четвъртитите му черни обувки като на мотоциклетистите — целият е заобиколен от абсолютен вакуум.
Без цвят. Без аура. Без пулсиращо светлинно шоу.
Всеки има аура. Всяко човешко същество плува в цветове, излъчвани от тялото му. Около всеки от нас трепти една многоцветна дъга и никой дори не подозира за нея. Тя не е опасна, не бива да се страхуваме от нея, ни най-малко, защото тя по никакъв начин не може да ни причини нещо лошо. Просто е част от видимото (добре де, видимо за мен) магнетично поле.
Преди катастрофата не съм знаела, че съществуват такива неща. И определено не съм виждала подобни работи. Но от мига, когато се събудих в болницата, открих, че цветовете са навсякъде около нас.
— Добре ли сте? — попита ме тогава червенокосата медицинска сестра и се втренчи разтревожено в мен.
— Да, но защо цялата сте в розово? — примижах аз, объркана от пастелната розова светлина, която я обгръщаше.
— Защо съм какво? — опита се да скрие тревогата си тя.
— Розова. Знаете ли, всичко около вас е розово, особено около главата.
— Добре, скъпа, ти сега си почивай, а аз ще извикам доктора — каза тя, излезе от стаята и хукна по коридора.
През следващите дни бях подложена на сума ти очни прегледи, скенери и психиатрични прегледи, докато най-после се научих да пазя за себе си цветните феерии, които виждах около телата на хората. С времето започнах да чувам и мислите им, да проследявам целия им живот с едно докосване, а след като започнах да се срещам редовно с по-малката си сестра Райли, разбрах, че е по-добре да си мълча за всичко това и да не споделям с никого.
Вероятно дотолкова съм свикнала да живея така, че съм забравила нормалния начин на живот. Сега образът на Деймън, без никакъв ореол, освен бляскавите черни джаджи по скъпата му кола, ми напомни смътно за онези по-щастливи и по-нормални дни.
— Евър се казваш, нали? — пита Деймън и лицето му светва в сърдечна усмивка, разкривайки нова част от съвършенството му — блестящи бели зъби.
Продължавам да стоя там и да насилвам очите си да го напуснат, а Майлс се приготвя за шоуто и прочиства гърло. Изведнъж се сещам колко много мрази да го игнорират. Приближавам се до него и казвам:
— Ох, извинявайте! Майлс, Деймън, Деймън, Майлс.
И през цялото време очите ми не се откъсват от неговите.
Деймън поглежда към Майлс, кимва набързо и отново се заглежда в мен. И макар да знам, че ще ви се стори шашаво, но за краткия миг, докато погледът му не е върху мен, усещам странен студ и слабост. Но щом го връща отново, тялото ми се стопля, а сърцето ми се изпълва с радост.
— Искам да те помоля за една услуга — усмихва се той. — Ще ми дадеш ли за малко своя екземпляр на „Брулени хълмове“? Трябва да наваксам, а тази вечер нямам време да ходя по книжарници.
Бъркам в раницата, вадя оръфаната по ъглите книга, хващам я за единия край с върховете на пръстите си и я поклащам пред него. Част от мен жадува да докосне неговите пръсти, да осъществи физически контакт с този красив непознат, но другата част, по-силната, по-умната, ясновидската, се свива изплашено — бои се от ужасната светкавица, която избухва в мен при всяко докосване до друго човешко същество.
И чак когато взема книгата, хвърля я на седалката в колата си и казва: „Благодаря. До утре!“, осъзнавам, че освен лекото гъделичкане по върха на пръстите, не се случва нищо друго. Преди да отговоря, той дава назад и изчезва.
— Извинявай — клати глава Майлс, когато сяда бързо до мен в колата, — но когато казах, че ще се шашнеш, като го видиш, се изразих образно, а не буквално. Наистина, Евър, какво стана там? Защото въздухът се изпълни с мега напрежение, сякаш че му каза директно: Здрасти, казвам се Евър и отсега нататък ще бъда твоя сянка. Сериозно, вече си мислех как да те свестявам. И да е знаел, извади голям късмет, че Хевън не присъства на сцената, защото, ако си спомняш, тя вече си го е заплюла…