Засмивам се, все още възбудена от успеха си и от факта, че най-после намерих приложение на странната си ясновидска дарба.
— Ела, искам да ти купя нещо по случай голямата победа — повежда ме към магазина за подаръци той.
— Не, няма нужда… — започвам, но той ми стиска ръката и допира устни до ухото ми:
— Но аз искам. И мисля, че мога да си го позволя. При едно условие обаче.
Поглеждам го объркано.
— Без никакви блузки с качулки — засмива се Деймън и погалва косата ми. — Всичко друго, но не и това.
Обикаляме магазина, спорим на шега кое да изберем — жокейска шапка, статуя на кон или огромна подкова, за да си я окача на стената над леглото. В крайна сметка се спираме на сребърна гривна с инкрустирани кристали във форма на конска глава. Но само след като се уверявам, че кристалите са наистина кристали, а не диаманти. Диамантите са прекалено скъпи, независимо колко пари спечели току-що моето момче.
— Така ще съм сигурен, че никога няма да забравиш този ден, независимо от това, което стане между нас — казва той, когато излизаме навън.
Докато чакаме пиколото да докара колата, Деймън слага гривната на ръката ми.
— Не е възможно да го забравя — вдигам поглед към него.
Той не отговаря, качва се в колата и докато сядам, забелязвам в погледа му толкова много мъка, че се моля мълчаливо, ако някога забравя нещо от този ден, да са именно очите му.
За жалост изминаваме обратния път дори по-бързо, отколкото на идване, и когато спираме пред дома, осъзнавам, че не искам този ден да свършва.
— Погледни часовника — сочи Деймън към циферблата на таблото си. — Малко преди полунощ, точно както ти обещах.
Когато се навежда да ме целуне, аз отвръщам на целувката му с такъв ентусиазъм, че едва не го катурвам върху себе си.
— Ще ме поканиш ли вътре? — погалва с устни врата и ямката под брадичката ми той.
За своя собствена изненада го отблъсквам и казвам „не“, не само защото Сабин си е дошла и имам много домашни, но защото чувствам, че трябва да забавя топката и да не се давам толкова лесно.
— Ще се видим в училище — казвам и изскачам от колата, преди да му дам възможност да ме разубеди. — Спомняш ли си Бей Вю? Онази гимназия, където си учил преди?
Той извърта очи и въздъхва шумно.
— Пак ли ще ровиш из миналото ми? Училището е толкова скучно. Просто не знам как се справяш.
— Как се справям ли? — Поглеждам към къщата и забелязвам Сабин на един от прозорците. Явно разбира, че е видяна, защото веднага изчезва от поста си. — Предполагам, че по същия начин, както и ти. Нали знаеш, сутрин ставаш, обличаш се и тръгваш. И ако положиш малко усилия, докато си там, научаваш някои неща.
В секундата, когато го казвам, разбирам, че това е пълна лъжа. Защото за цялата година не съм научила нищичко. Трудно е да научиш нещо, когато на практика знаеш всичко. Но нямам никакво намерение да споделям тази истина с него.
— Сигурно има и по-приятен начин — изпъшква той, поглежда ме и аз виждам нямата молба в очите му.
— Ами има един начин. Да кръшкаш от време на време или направо да зарежеш напълно училището. Но не и ако искаш да отидеш в колеж и да постигнеш нещо в живота.
Още лъжи. Защото след няколко успешни залагания като днешното мога да си живея царски и без образование. Дори повече от царски.
— Добре — засмива се той. — Ще играем по твоите правила. Засега. До утре, Евър.
И преди да съм стигнала до входната врата, той вече е изчезнал.
Двайсета глава
На следващата сутрин, докато се приготвям за училище, Райли кацва на скрина ми, облечена като Жената чудо от едноименния сериал и ме залива с какви ли не клюки за холивудските знаменитости. Отегчена от старите съседи и приятели, напоследък сестричката ми се е запалила по Холивуд, което я превръща в достоверен източник на клюки за звездите. И за моя гордост се справя по-добре от всеки таблоид.
— Стига, бе! — зяпвам след последните донесени оттам новини. — Не мога да повярвам! Майлс ще подскочи до тавана, като го чуе.
— Честна дума! — клати глава тя. Черните й къдрици подскачат закачливо около лицето й, но самата тя изглежда уморена и някак равнодушна, като човек, който е видял прекалено много в този живот. — Нищо не е такова, каквото изглежда. Всичко е една голяма илюзия. Като във филмите им. И да знаеш, че клюките ги пускат онези, продуцентите. Истинските им тайни не излизат наяве.