През цялото време, докато лежах в онази стерилно бяла стая, бях редовно преглеждана от психолози. Един от тях, ентусиазиран млад стажант с плетена жилетка и бележник с твърда подложка в ръка, започваше сеансите си с мен с един неизменен и неприятен въпрос — как се справям с „голямата загуба“ (негови думи, не мои). След това се опитваше да ме прикотка в стая 618, където се провеждала съответната за подобни случаи терапия.
Да, ама не. Няма начин да участвам в подобни работи, да седя в кръг с други страдащи хора и да чакам реда си, за да споделя с тях най-трагичния момент в живота си. Искам да кажа, как би могло да ми помогне всичко това? Как бих могла да се почувствам по-добре, като потвърдя това, което вече знам със сигурност — не само че аз и само аз съм отговорна за това, което стана със семейството ми, но и че бях достатъчно глупава и себична да се разтакавам, мотая и бавя тук на земята, вместо да ги последвам към вечността?
Със Сабин почти не разговаряхме по време на полета от Юджийн до летище „Джон Уейн“. Аз се преструвах, че мълча заради мъката и раните си, но истината беше, че имах нужда да запазя дистанция. Знаех всичко за душевния й конфликт, знаех, че от една страна тя желае отчаяно да постъпи както трябва, но от друга не спира да си мисли: Защо аз?
Лично аз никога не се питам: защо аз?
По-скоро си мисля: защо те, а не аз?
Не исках да я наранявам. Все пак, предвид всичките й усилия и тревоги, които понесе, вземайки ме при себе си и опитвайки се да ми осигури истински дом, не бих искала да рискувам, като й покажа, че всичко — и трудът, и добрите намерения — за мен е празна работа. Нито да й обяснявам, че за мен няма да има никаква разлика, ако ме бе захвърлила на бунището, вместо да ми осигурява целия този лукс.
От пътуването от летището до новия ни дом ми е останал само един неясен спомен за слънце, море и пясък. Когато тя отвори вратата на къщата и ме придружи до моята стая на втория етаж, аз хвърлих бърз поглед наоколо и измърморих нещо, което трябваше да мине за благодарност.
— Съжалявам, но ще трябва да те оставя сама — каза тя, явно нямаше търпение да се върне в офиса си, където всичко е подредено, организирано и последователно и нямаше нищо общо с хаотичния фрагментарен свят на една травматизирана тийнейджърка.
В мига, когато вратата се бе затворила зад нея, аз се хвърлих на леглото, покрих лицето си с ръце и заплаках с глас, докато не чух някой да казва:
— Ох, моля те, я се погледни! Видя ли изобщо къде си попаднала? Този модерен телевизор, камината, ваната, която прави мехурчета. Я се осъзнай!
— Мислех, че не можеш да говориш — претърколих се по гръб и се вгледах в сестра си, която впрочем беше облечена в розов анцуг от „Джуси“, златни маратонки „Найк“ и китайска куклена перука от цветя.
— Разбира се, че мога! Не ставай смешна! — извъртя очи тя.
— Но предишните пъти… — започнах аз, но Райли ме прекъсна:
— Просто се забавлявах. Какво толкова?
Тя обиколи стаята ми, прокара ръка по новото ми бюро, докосна с пръсти лаптопа и айпода, очевидно оставени там от Сабин.
— Не мога да повярвам, че имаш всичко това. Толкова е нечестно! — Постави ръце на кръста и извика ядосано: — А ти изобщо не го оценяваш! Дори не излезе на балкона. Не видя каква фантастична гледка се открива оттам!
— Не ми пука за гледката. — Скръстих ръце пред гърдите си и я изгледах сърдито. — И съм бясна, че ме изигра, дето уж не можеш да говориш.
Тя се засмя.
— Ще го преживееш.
Проследих я с поглед, докато прекосява стаята, дърпа завесите и се мъчи да отвори френския прозорец.
— И откъде намери тези дрехи — огледах я внимателно от глава до пети, връщайки се към нормалните ни отношения на заяждане и едва прикрита враждебност. — Първия път беше с моите дрехи, сега пък носиш „Джуси“, а аз съм сигурна, че мама никога не би ти купила такива скъпи неща.
Тя се засмя отново.
— Да, аз все още имам нужда от разрешението й, когато отивам до големия небесен гардероб и си избирам, каквото искам. Безплатно — натърти с тънка усмивчица.
— Сериозно ли? — зяпнах и си помислих, че там си живеят сто пъти по гот от мен.
Но тя махна с ръка и сложи край на въпроса.
— Хайде, ела да видиш панорамата от балкона. Наистина е страхотна.