Междувременно стигам до билото на хълма и пред мен се открива окъпаната от ярка светлина долина.
— В каньона ли каза, че си?
— Да.
— Аз също. Всеки момент ще съм там — произнасям, омагьосана от прекрасната гледка пред себе си.
— Чакай, чакай, ти си тук!
— Да. И вървя към светлината, докато си говорим.
— Няма ли първо да минеш през тъмния тунел? Ха–ха, шега в готически стил! — Не отговарям и той продължава: — Но откъде знаеш, че сме тук?
Чакай да видим. Събудих се от пиянския си унес със завряно в носа си черно перо и една пророческа картина на стената и естествено направих това, което всеки луд би направил — грабнах якето, обух джапанките и хукнах навън по нощница.
Разбирам, че не бива да му го казвам, затова си мълча. Което възбужда още повече подозренията му.
— Хевън ли ти каза? — форсира се той. — А на мен ми се закле, че аз съм единственият посветен. Не се обиждай, моля те. И все пак, тя ли те покани?
— Не, Майлс. Кълна се, че не ми е казвала нищо и не ме е канила. Стана случайно. Както и да е, вече съм съвсем близо. Ще се видим след няколко минути… ако не се изгубя в мъглата.
— Мъгла ли? Тук няма никаква мъг…
И преди да завърши, някой дърпа телефона от ръката ми.
— Здравей, Евър. Казах ти, че ще се срещнем пак — усмихва ми се Дрина.
Трийсета глава
Разбирам, че трябва да бягам, да закрещя, изобщо да не стоя като истукан пред нея. Но не помръдвам, сякаш съм замръзнала или гумените ми джапанки са залепнали за земята. Вглеждам се в Дрина и се питам как допуснах да се случи това. Но сега повече ме вълнуват намеренията й.
— Каква глупачка си само! — Оглежда ме доволно от глава до пети тя. — Точно когато намери мъжа на мечтите си, когато всичко стана толкова хубаво, че не приличаше на истина, ти стигна до извода, че е прекалено хубаво, за да е истина. Прекалено хубаво за теб. И предпочете да си останеш самотна, нещастна и, нека си го кажем в очите, пияна през по-голямата част от времето. Макар че, да си призная, наблюдавах с удоволствие как се превръщаш в завършена пияница. Боже, колко си предвидима, като извадена от учебник! Знаеш за какво говоря, нали? За лъжите, промъкването долу в килера, кражбите и така нататък. Ти съсредоточи цялата си енергия в едно — да си осигуриш спокойствие. А това улесни задачата ми. Всяка глътка алкохол отслабваше защитните ти сили. Да, наистина притъпяваше възбудените ти сетива, но оголваше съзнанието ти, оставяше го уязвимо и податливо на манипулации.
Дрина сграбчва ръката ми и ме дърпа към себе си. Острите й нокти се забиват в китката ми. Опитвам се да се освободя, но напразно. Тя е нечовешки силна.
— Вие, нищожни смъртни! — извива злобно устни. — Колко сте елементарни, колко лесни мишени сте! Мислиш ли, че след като съм положила толкова усилия, ще позволя всичко да приключи толкова бързо? Имах хиляди лесни начини да го направя. Мислиш ли, че не можех да приключа с теб още в спалнята ти, докато се въргаляше в леглото сред алкохолните изпарения, вместо да подготвям целия този театър? Щеше да стане много по-бързо, нямаше да губя толкова време, макар че, признавам, нямаше да е толкова забавно. Нито за мен, нито за теб.
Колкото и да не искам, оглеждам порцеланово гладкото й лице, модната прическа, перфектно ушитата рокля от черна коприна със съвършени извивки на точните места. Всичко е подбрано така, че да подчертава още повече нейната спираща дъха красота. Тя прокарва ръка по медночервената си коса й аз виждам татуировката в основата на китката й. Уроборос! Но щом примигвам, змията изчезва.
— Я да видим сега. Ти си мислеше, че Деймън те е довел дотук, извикал те е против волята ти. Съжалявам, че те разочаровам, но не е Деймън. Капанът е заложен от мен. Ах, колко обичам двайсет и първи декември, зимното слънцестоене, най-дългата нощ и тези глупави готически купони в тъмни каньони… — Тя вдига изваяните си рамене, татуировката й се издига и слиза, докато движи ръцете си. — Съжалявам за цялата тази бутафория. Но пък това прави живота интересен, нали?
Отново правя опит да се изтръгна от хватката й, но тя ме стиска още по-здраво, ноктите й пробиват кожата ми и се забиват болезнено в плътта ми.
— Да си представим, че те пусна. Какво ще направиш? Ще избягаш? Аз съм по-бърза. Ще потърсиш приятелката си? Само че моята лоша Хевън не е тук. Изглежда съм я изпратила на грешен адрес в друг каньон. Предполагам, че в този момент се лута като муха без глава, оглежда стотици лица на кандидат–вампири с надежда да открие моето.