Лежа безпомощно и мигам сред локва от собствената си кръв. В ушите ми звучи злокобният смях на Дрина. Опипвам внимателно лицето си, стигам до носа и разбирам, че е счупен.
Напрягам сили, ставам и изплювам чакъла от устата си. Заедно с камъчетата на земята падат няколко зъба и цял фонтан от кръв. Вдигам очи и я виждам да клати глава в престорена загриженост:
— Леле, изглеждаш ужасно, Евър. — Свива гнусливо устни. — Наистина ужасно. Да се чуди човек какво харесва Деймън у теб.
Тялото ми се тресе от болка, дишането ми е плитко и накъсано, устата ми е цялата в кръв, усещам я като вкус на метал върху езика си.
— Предполагам, че ще ти е любопитно да чуеш всички подробности, въпреки че следващия път както винаги няма да ги помниш. Но винаги ми е забавно да гледам опулената ти физиономия, докато ти обяснявам — изсмива се тя. — Не знам защо, но този конкретен епизод никога не ми омръзва, без значение колко пъти го преиграваме. Ако трябва да бъда напълно откровена с теб, признавам, че той ми е любимият. Нещо като сексуална игра, не че ти знаеш нещо за нея. Защото всеки път умираш девствена. Не знам как го правиш. Щеше да бъде тъжно, ако не беше смешно.
Смръщва чело, сякаш иска да си припомни нещо, и мърмори тихичко:
— Добре, откъде да започна… Откъде да започна…
Слага ръце на кръста и свива устни. Червеният лак на ноктите й проблясва като кръв в мъглата.
— Добре, аз съм тази, която размени картините в багажника ти. Можеш ли да си представиш? Да те нарисува като жената с жълтата коса. Посредствено! И между нас казано, Пикасо щеше да побеснее, ако имаше възможност да я види. И въпреки всичко го обичам. Деймън имам предвид, не онзи стар и отдавна умрял художник — избухва в смях тя. — Разбира се, аз сложих перото на възглавницата ти. Деймън никога не е бил сълзливо–сантиментален. О, да, аз бях тази, която посади онзи сън в съзнанието ти. Как ти се сториха тези месеци на необясними предзнаменования? Не, няма да обяснявам на всички как и защо, защото ще отнеме прекалено много време, а и ако трябва да сме честни, надали е важно, като се има предвид какво ще последва. Много съжалявам, че не загина в онази катастрофа. Това щеше да спести и на двете ни много усилия и тревоги. Можеш ли да си представиш колко щети нанесе с оцеляването си? Еванжелин умря заради теб. Ами, Хевън? Сама виждаш, че е на една крачка от смъртта. Наистина, Евър, каква егоистка си само!
Поглежда ме презрително, но аз мълча. Думите й ме карат да подозирам, че има пръст във всичко, за което говори. Че е отговорна за трагичните събития. Тя прочита мислите ми и се изсмива.
— Ами да, остават ти само няколко минути живот, така че защо да не ти се изповядам? — Вдига тържествено дясната си ръка, сякаш се заклева. — Аз, Дрина Магдалина Огъст…
Повдига вежди и ме изглежда красноречиво при изговаряното на последното име, после продължава в същия дух:
— Елиминирах успешно Еванжелин, с истинско име Джун Портър, която между другото беше една безполезна пионка. Само хабеше въздуха на тая земя, така че не е толкова тъжно, колкото си го мислиш. Просто трябваше да я премахна, за да имам пълен достъп до Хевън. — Спира за миг и се подсмихва ехидно. — Да, точно както подозираше, нарочно откраднах най-добрата ти приятелка. Толкова е лесно с тези изгубени и лишени от любов души! Те жадуват отчаяно за внимание, готови са да направят всичко за този, който благоволи да сподели с тях част от деня си. Убедих я да си направи татуировка, която едва не я уби, и то само защото не можах да реша дали да я убия завинаги, или да я убия и да я върна обратно като безсмъртна. Толкова отдавна не съм имала такъв всеотдаен последовател, че, признавам, наистина се двоумях. Но какво да се прави, нерешителността е стара моя слабост. Когато имаш толкова много възможности и цяла вечност, за да ги разиграеш една по една, няма начин да не се полакомиш и да не пожелаеш да ги изпробваш всичките.
И се усмихва като дете, което е направило малка пакост, но нищо повече.
— Забавих се прекалено и Деймън, какъвто си е мекушав и човеколюбец… но ти знаеш останалото. А, има и още. Аз осигурих ролята на Майлс в „Лак за коса“. Честно казано, вероятно щеше да се справи и сам, защото хлапето наистина е талантливо. Но не ми се щеше да рискувам, затова влязох в главата на режисьора и гласувах в негова полза. Исках да го откъсна от теб и да му предоставя други възможности за общуване. Нека ти кажа за Сабин и Джеф. Вината пак е моя. Но се получи добре, не мислиш ли? Представи си твоята умна, красива и преуспяваща леля с тази мижитурка! Ха–ха! — избухва в смях тя. — Жалко, но все пак забавно.