Но защо? Защо правиш всичко това? — си мисля, защото не мога да го кажа, почти не ми останаха зъби и се давя в собствената си кръв. Но знам, че не е необходимо да го изричам на глас, тя чува мислите в главата ми. Защо въвличаш и всички останали? Защо не се прицелиш директно в мен!
— Исках да ти покажа колко самотен и тъжен може да бъде животът ти. Да осъзнаеш колко лесно могат да те изоставят хората заради нещо ново и по-вълнуващо. Ти си напълно сама, Евър. Отритната от всички, които си мислеше, че те обичат. Животът ти е жалък и безсмислен. Така че, както виждаш, в известен смисъл ти правя услуга. Макар да съм сигурна, че няма да ми благодариш — усмихва се тя.
Поглеждам я с нови очи и се питам как едно толкова красиво същество може да бъде така грозно отвътре. Спирам се на очите й и правя малка крачка назад, надявайки се да не забележи.
— Но ти знаеш, че вече не съм с Деймън. Отдавна се разделихме. Защо не го потърсиш? Защо не се разделим и не забравим, че изобщо се е случвало нещо? — питам и продължавам да мисля в този дух с надеждата да отклоня вниманието й от мен.
Тя се засмива и вдига очи:
— Повярвай ми, ти си единствената, която ще забрави, че се е случило нещо. И не е толкова просто, да знаеш. Нямаш представа какви последствия има всичко това.
И пристъпва една крачка към мен.
— Разбираш ли, Деймън е мой, само мой! Винаги е било така. Но ти не спираш да се изпречваш на пътя ни в своя глупав и скучен повтарящ се жизнен цикъл. И докато продължаваш да го правиш, мой дълг е да те откривам всеки път и отново да те убивам.
Прави още една крачка напред, а аз правя една назад. Разранената ми пета попада на остър камък и едва не изплаквам: Затварям очи и потръпвам от болка.
— Мислиш, че това боли? — смее се тя. — Само почакай.
Оглеждам бързо каньона, очите ми се стрелкат нагоре–надолу в търсене на изход, на някакво избавление. Правя още една крачка назад и се препъвам. Подпирам се с ръка на земята и пръстите ми бързо докопват един камък. Хвърлям го в лицето й и я уцелвам в челюстта, като свалям част от кожата на бузата й.
Тя приема удара със смях. През образувалата се дупка се вижда пълната й с кръв уста и два счупени зъба. Но в същото време замръзвам от ужас, защото тъканта се възстановява пред очите ми и лицето й възвръща ненакърнената си красота.
— Едно и също — въздъхва театрално Дрина. — Хайде, не можеш ли да измислиш нещо ново, поне веднъж да ме изненадаш.
Застава пред мен с ръце на кръста и вдига очаквателно вежди, но аз не побягвам, отказвам да направя следващия ход. Отказвам да й доставям допълнително удоволствие от още едно глупаво състезание. Замислям се и установявам, че казаното от нея е абсолютна истина. Животът ми наистина е безсмислен, самотен и ужасно нещастен. И повличам след себе си всеки, до когото се докосна.
Дрина пристъпва бавно към мен, предвкусвайки удоволствието от близкия край. Затварям очи и си припомням момента преди катастрофата, когато бях здрава, щастлива и заобиколена от любимите си същества. Представям си го толкова ясно, че усещам топлината на кожената седалка под голите си крака и опашката на Жълтурко, която ме шиба лекичко по бедрото. Чувам Райли да пее фалшиво както винаги, но с цяло гърло. Виждам мама да се обръща към нас, да се усмихва и да потупва Райли по коляното. Виждам очите на татко в огледалото за обратно виждане, виждам го да ми се усмихва мило, разбиращо, замислено…
Задържам спомена, залюлявам го като бебе в главата си и се наслаждавам на чувството, на миризмите, звуците и всичко, сякаш наистина съм там. Искам това да е последното, което ще преживея, преди да си отида, да запазя момента, когато за последен път бях истински щастлива.
И точно когато се пренасям напълно там, сякаш е тук и сега, чувам гласа на Дрина:
— Какво става, по дяволите?
Отварям очи и виждам изписания по лицето й шок и отворената й от изумление уста. Оглеждам се и разбирам, че нощницата ми вече не е скъсана, стъпалата ми не са окървавени, по коленете ми няма рани. Прокарвам език по всичките си трийсет и два зъба и вдигам ръка към носа си. Лицето ми е здраво и непокътнато. И въпреки че не разбирам нищо, преценявам, че трябва да действам бързо, докато не е станало късно.